„Чародей на българското слово“ и „Властелинът на Родопите“ – така наричат един от най-популярните и обичани български писатели Николай Хайтов. Със своя неподражаем език той превръща историите за хората от Родопите в разкази за човешкия характер, честта, любовта и силата на духа.
Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Пловдивско, в бедно семейство. Учи в родното си село, но вместо веднага да продължи образованието си, работи като чирак в магазин за брашно, сервитьор в кръчма и общ работник в железопътните кариери край село Крумово. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград, а през 1943 г. – лесовъдство в Софийския университет.
От 1951 г. работи като инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство „Боровец“, Самоковско. Разрешава на местните хора да използват падналите дървета в гората, с което нарушава партийните догми. За това деяние е осъден на 8 години строг тъмничен затвор. По-късно присъдата е отменена, но Хайтов остава безработен. Започва да пише очерци и бързо впечатлява със своя литературен талант.
И днес думите му звучат удивително живо. Понякога мъдри, друг път сурови и иронични… Винаги обаче наситени с онази особена житейска истина, която не се нуждае от много обяснения. Ето 10 мисли от неговите произведения и интервюта.
1. „- Има ли, даскале, съдба в живота на човека, или няма?
– Колко пъти ще ти повтарям: и-ма! Само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него. Ето го тоя Али: ако не беше се халосал за песен – нямаше никой нито да го знае, нито да го трепе… Силен, страшен – ала песента му, кай, надви.“
(„Ибрям-Али“)
2. „Щастието е да изпитваш удоволствие от работата си. Аз съм щастлив, когато пиша.“
(Из интервю на Марин Кадиев с Николай Хайтов)
3. „…едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.“
(„Мъжки времена“)
4. „В такова време ти се ще да имаш две сърца – едно за чест, друго за мерак, а то, опустялото – едно: разсечи го, разкъсай го – пак едно!“
(„Мъжки времена“)
5. „Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек може преспокойно да умре. И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!“
(„Дърво без корен“)
6. „- Да съм аз на твое място и на твоите години, че да видиш какво става! Ще се върна в село, ще мина през кръчмата, ще мушна в пояса две шишета гъмза и ще се върна в къщи за вечеря. „Давай, жено, ще ѝ кажа, да поядеме, а че да се чукнеме по чашка за твоя хубост и за твое здраве!“ Ще ѝ помогна след това да раздигнем софрата. „Заповядай, мила жено, да полегнеш, сърчицето ти малко да стопля!“ Женско сърце лесно се топли. Не ти трябва огън и пламък, не ти трябва борина, всичко става от лесно по-лесно, иска се хубава дума само да ѝ пошепнеш в ухото, както кочът го направи с овцата.“
(„Мерак“)
7. „Всеки си има по една орисница, моите трябва да са били две! Цял живот едната рови да ме закопава, другата ме възкресява… Цял живот!“
(„Засукан свят“)
8. „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.“
(Из интервю във в. „Експрес“ от 22 май 1993 г., включено в сборника с публицистика „Троянските коне в България“)
9. „…то, сърцето, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.“
(„Дервишово семе“)
10. „- Ами това не е ли култура, бе другарю, да умеят хората да се обичат?“
(„Мерак“)
Милена има туристическо образование, но обича да пише. Вдъхновяват я литературата, историята и тежкият рок. Разказва за красиви кътчета, забележителности и сложността в иначе простите човешки взаимоотношения.
