10 важни стъпки за осъществяване Съединението на Княжество България с Източна Румелия

Още с подписването на Берлинския договор (през май 1878 г.) във всички български земи се заражда разбираемо недоволство. Той разкъсва Санстефанска България на части – връща Македония и Одринска Тракия на султана, поставя под частичната му власт териториите на юг от Балкана и „свива” България до едно Княжество, простиращо се на север от Стара планина.

Договорът разделя жестоко българската нация, като поставя нейните части в различна социална, икономическа и национална среда. Духовното единство на нацията обаче е запазено – седалището на Българската Екзархия остава в Цариград и тя обхваща целия (определен със султански ферман през 1870 г.) български диоцез.

Духът е единен, но тялото на държавата е разчленено… А опитите за обратно „пришиване“ на отрязаните при прекрояването територии започват почти веднага.

1. Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.), опитите за саботиране работата на Учредителното събрание и Движението за доказване българския характер на Източна Румелия са първите стъпки за отхвърляне на несправедливите решения на Берлинския конгрес.

2. В началото на 1880 г. по инициатива на Постоянния комитет на Източна Румелия в София пристигат Константин Величков и Димитър Наумов, които са натоварени да проведат преговори с княз Александър Батенберг и правителството на Драган Цанков. В следствие на тези контакти се стига до „разпределение на задачите“ – Княжеството се натоварва с дипломатическата подготовка на бъдещото съединение, а дейците от Южна България с организиране и мобилизиране на населението в областта. Първият опит на българската дипломация да пледира за „одобрено съединяване“ е наивен и безкомпромисно париран. Великите сили дават ясно да се разбере, че това не е въпрос, чието поставяне на дневен ред е предстоящо. Въпреки това на 17-18 май 1880 г. в Сливен се създава Централен таен комитет (с околийски поделения), с председател Константин Величков, който да подготви събитието. То обаче така и не настъпва.

3. Четири години по-късно в Източна Румелия отново се инициира Движение за обединение. Това става в момент когато предизборната борба за излъчване на управител на областта е в разгара си. Южнобългарските консерватори издигат лозунга за съединение с Княжеството и останалите зад граница български земи и печелят изборите. Те изпращат и делегация в Лондон, Париж и Виена за пропагандиране на тези си искания. Тази дипломатическа обиколка среща хладен прием. В крайна сметка емисарите все пак успяват да депозират един документ (Мемоар) от името на населението на Източна Румелия.

4. След като става ясно, че по дипломатически път обединение на българските територии няма да се постигне, на 10 февруари 1885 г. в Пловдив се създава Българо-Македонски таен въстанически комитет, учредители на който са видни дейци от времето на национално-освободителните борби, начело със Захари Стоянов. През април същата година комитетът прераства в Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Главната му цел е: „Окончателното освобождение на българский народ чрез революция морална и с оръжие.“ (Чл.1 от Програмата на БТЦРК). За целта се смятат за позволени всякакви средства: „пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.“ (Чл.2 от Програмата на БТЦРК). И макар че Програмата на комитета си поставя за цел освобождаването на всички български земи и присъединяването им към Княжество България, постепенно усилията се съсредоточават в съединяване първоначално на Източна Румелия с Княжеството, като задача, която има реален шанс за успех. Решаването на националните проблеми се разбира като поетапно.

5. На 25 юли 1885 г. в с. Дермандере се провежда тайно заседание на БТЦРК, на което се взема решение за сваляне на управителя и правителството на Източна Румелия и провъзгласяване на Съединение на 15 септември 1885 г. Това, разбира се, не може да стане без добронамерената съпричастност на военните, за да се избегне евентуален сблъсък на войската и населението. Ръководителите на БТЦРК търсят одобрение и уверение за съдействие и от княз Александър Батенберг. Той от своя страна дискретно споделя тези планове с представителите на Англия и Австро-Унгария и получава уклончиви отзиви – и двете държави не се обявяват против, но и не обещават подкрепа. Русия, уведомена малко по-късно, отговаря, че на такава акция „не й е времето“ все още. „Преждевременна“ я нарича и българският министър-председател Петко Каравелов. Тя наистина е авантюристична, необезпечена дипломатически и носеща реален риск за независимостта на Княжеството.

6. Съединстките настроения сред населението, бурните акции на интелигенцията (митинги, чествания на годишнините от смъртта на Ботев и Хаджи Димитър, масирана печатна пропаганда) и нетърпеливото очакване на жадуваното събитие водят до ескалация на напрежението в Източна Румелия и до показни демонстрации срещу все още значителната власт на султана в областта. В началото на септември в Чирпан са разкъсани султанските знамена, с които градът е украсен по случай турски национален празник. Ученици от Панагюрище са арестувани по време на антитурска демонстрация, а населението на града ги освобождава със сила. Тази открита конфронтация ускорява обявяването на Съединението, тъй като положението бързо излиза от контрол и съществува реална вероятност за намеса от турска страна.

7. Стихийното недоволство и съпротива са канализирани от Комитетите по места – те организират народни въоръжени чети, които заедно с пловдивския гарнизон овладяват града и свалят властта. БТЦРК съставя временно правителство, начело с д-р Георги Странски, а за главнокомандващ на войската е назначен майор Данаил Николаев, чиято най-важна задача е да организира противодействието при евентуално турско нахлуване.

8. Вестта за тези действия предизвиква бърза реакция в Княжество България – всички слоеве на обществото, начело с княза и министър-председателя застават твърдо зад акта на Съединението и демонстрират решимост за неговото отстояване докрай. Еуфорията е всеобща – Съединението се възприема като първия реален успех на опитите за възвръщане на отнетите български територии.

9. На 8 септември 1885 г. княз Александър Батенберг издава Манифест, с който официално приема Съединението и се обръща с апел към българлската нация да защити с всички сили това свято дело. На 9 септември пристига триумфално в Пловдив и е посрещнат от ликуващото население. Той разпуска временното правителство и назначава Княжеско комисарство, с което фактически поема властта в Областта.

10. Но според единодушното мнение на европейските дипломати Съединението на Княжество България и Източна Румелия не е само вътрешнобългарска работа, а сериозен европейски проблем. Българският княз официално е порицан за нарушаване на Берлинския договор. Германия, Австро-Унгария и Русия свикват Международна конференция в Цариград, която е открита на 24 октомври, в присъствието на държавите, подписали Берлинския договор. Тя излиза с решение за бързо възстановяване на статуквото. Най-безкомпромисни са Гърция и Сърбия, които виждат в Обединена България бъдеща голяма военна сила на Балканския полуостров. На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България, тъй като Съединението осуетява надеждите й за хегемония на Балканите. Тя разполага с 60 000 армия и предприема бърза кампания за завземане на западните български земи, улеснена от съсредоточаването на българските сили на юг, по границата с Турция. Но развитието на военните действия е изненадващо – все още дезорганизираната българска армия, движена от патриотичен порив да защити новопридобитата цялост на Родината само за 3 дни се придвижва по диагонал на държавната територия в „марш на скок“ и в движение се хвърля в бойните действия. От отбранителна войната се превръща в настъпателна и на 14 ноември българските войници преминават сръбската граница и завладяват Пирот. Шокирани от предстоящия разгром на Сърбия великите сили настояват за бързо прекратяване на военните действия. На 9 декември между воюващите държави е сключено примирие. България с чест защитава новопридобитата територия и отстоява идеала си за обединяване на всички български земи. За жалост, въпреки водените още 4 войни в първата половина на ХХ в., тя никога не достига до размерите на Санстефанска България.