„Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто“. Тези думи на Йордан Йовков сякаш представят цялата философия на неговото творчество. Майсторът на късия разказ притежава необикновената способност да открива красотата в човешката душа – в добротата, състраданието, любовта и надеждата дори в най-трудните житейски моменти.
Роден на 21 ноември 1880 г. (9 ноември по стар стил) в живописното старопланинско село Жеравна, Йовков прекарва детските и юношеските си години в родното си село. Още като дете се преселва в Добруджа, която се превръща в неизчерпаем извор на писателско вдъхновение. След като завършва гимназия в София, се завръща в Добруджа и работи като учител в няколко села. Именно близостта с местните хора оставя траен отпечатък върху бъдещата му писателска дейност.
Йовков участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота, а през 1913 г. е ранен в боевете при Дойран. През Първата световна война е мобилизиран и работи като военен кореспондент. Войнишкото ежедневие и човешките съдби на фронта намират отражение в разказите му. За него войната не е поредица от битки, а изпитание за човешкия дух и способността да съхраним човечността си.
След войните работи като редактор и библиотекар, а през 1920 г. постъпва на дипломатическа служба в българската легация в Букурещ, но през 1927 г. се установява със семейството си в София.
Последните десет години от живота му са особено плодотворни в творческо отношение. Тогава се появяват някои от най-значимите му произведения, сред които „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“ и „Песента на колелетата“ – творби, които затвърждават мястото му сред най-големите майстори в българската литература.
Въпреки признанието животът му не е лишен от материални затруднения и здравословни изпитания. Йордан Йовков умира на 15 октомври 1937 г. в Пловдив, но оставя след себе си литературно наследство, което продължава да вълнува поколения читатели със своята мъдрост, човечност и непреходна красота.
Нека си припомним няколко мисли и откъси от творчеството на големия български писател, които и днес ни карат да се замислим за живота, човека и света около нас.
1. „Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?“
(„Вълкадин говори с бога“)
2. „Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, има ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора?“
(„Вълкадин говори с бога“)
3. „Кой мре? Къде мрат? Какво ми дрънкате вие мене! Никаква чума няма, ви казвам аз. Ако мрат някои, мрат от страх. Така е – уплаши ли се човек, поиска ли да умре, ще умре.“
(„През чумавото“)
4. „Но днес времето е хубаво: синьо и чисто небе, много слънце, полето зелено и свежо. Отвсякъде полъхва жизнерадостна и пищна красота, всеки цвят и всеки лъч е възторжен и властен вик на живота. А тук все пак умираха хиляди хора. Природата тоя път оставаше егоистична в своя празник, глуха и жестоко безстрастна.“
(повестта „Земляци“, част 10)
5. „Той не можеше да мрази никого, но започна да се бои и да отбягва всички. Огорчен, беззащитен и слаб, той чувствуваше, че умира от мъка, най-злочест и най-сиротен от всички хора на света. Не разбираше как беше попаднал тука и де отива. Войната доскоро го увличаше, помнеше и разбираше най-вече началото ѝ, оня шумен и незабравим празник, когато от всички страни се сипеха потоци цветя, грееха на слънцето, говореха на своя чуден и тайнствен език. Това беше хубаво и весело. Но войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана. Като че някаква зла и враждебна стихия беше го грабнала и го влачеше въпреки волята му. Той не можеше да се противи и вървеше там, където отиваха всички.“
(„Последна радост“)
6. „Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа.
„Бяла лястовичка – мислеше си той. – Има ли я!“
Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
– Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“
(„По жицата“)
7. „Що биеш добитъка? – каза чичо Митуш на Аго, когато се върна. – Да удариш добитък, все едно е да удариш дете. То не знае, не разбира, ти го поучи. Защо ще го биеш? И то душа носи. Ако добитъците знаяха да говорят, те щяха да бъдат като нас. И по-добри дори. Как мислиш ти, те всичко разбират, само език нямат. И то е тежкото: удариш го – мълчи, боли го нещо – мълчи, налегнат го да го колят – мълчи. То тяхната мъка край няма…“
(„При своите си“)
8. „Спомни си Рада и се усмихна: „Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко ѝ прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!“ И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. „Не игла – помисли си пак Шибил и въздъхна. – Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!“
(„Шибил“)
9. „Тъй позна Индже Пауна. Много хора бяха минали под ножа му и много жени бяха изпитали променливата му страст. Не помнеше нито лицето, нито имената им. Тъй мислеше той, че ще бъде и с Пауна. Но усмивката на тая жена и погледът на очите ѝ заседнаха дълбоко в душата му. Тя стана негова жена по закон и по обичай. Яздеше на кон, вървеше до него, следваше го навсякъде. И по-уверен беше Индже в себе си, когато тя беше с него, и по-силна усещаше ръката си.“
(„Индже“)
10. „Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.“
(„Песента на колелетата“)
Може би именно в това се крие непреходната сила на Йовковото слово – в способността му да ни напомня, че въпреки всички изпитания най-ценното в този свят остава човешката доброта и любовта между хората.
Милена има туристическо образование, но обича да пише. Вдъхновяват я литературата, историята и тежкият рок. Разказва за красиви кътчета, забележителности и сложността в иначе простите човешки взаимоотношения.


