През октомври 1895 г. в руското Константиново се ражда Сергей Есенин. След 29 години в Москва той ще възкликне: „О, Пушкин, ти пройдоха бил си, тъй както аз съм хулиган!”
Хулиган! „Последният поет на селото”, който, щом в Москва дойдат на мода каскетите, веднага ще сложи цилиндър. Есенин ще изповяда себе си като Дон Жуан, а Айседора Дънкан, която е една от жените на живота му, ще припознае в него дявол със златна глава. Голям поет! Колко точно – едва ли е нужно, а и удачно да формулираме.
На 28 декември 1925 г. в стая № 5 на ленинградския хотел „Англетер” Есенин решава да се срещне със смъртта вместо с приятелите си. Днес някои се съмняват, че това е бил доброволен избор на поета, вероятно защото поставят под въпрос прозрачността и еднозначността на живота в тогавашна Русия. Включително взаимоотношенията на един голям поет и хулиган с неговите приятели.
Но да последваме насоката на самия Сергей Есенин и да потърсим останалите биографични сведения в стиховете му. В споменатата стая №5 на хотел „Англетер” в Ленинград поетът пише и последния си стих – съвсем буквално със собствената си кръв.
Днес си спомняме за един от гениите на руската литература с откъси от 10 стихотворения на Сергей Есенин, създадени в последната година на неговия живот.
1
Черният човек
– Превод: © Огнян Антов –
Приятел,
аз много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или – вàлог в септември –
в мозъка спиртът лудей.
Главата ми маха с уши,
както птица с крилата.
Да стърчи еднокрака,
няма повече мощ.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
сяда до мен на кревата,
черен човек
ми пречи да спя цяла нощ.
Черният
пръста си плъзга по мазна хартия
и, гъгнещ над мене
като над тяло монах,
ми чете живота
на някакъв негодник и гуляйджия
и в душата навява мъка и страх.
Черен човек си,
черен, черен!
„Чуй това, чуй –
ми мели с уста, –
тук има великолепни
мисли и планове.
Този човечец
е живял в страна
на ужасяващи
бандити и шарлатани.
2
Как така животът ме увлече…
– Превод: © Стефан Коларов –
Може късно, може твърде рано –
не се замислях години наред
как заприличах на Дон Жуан
като занесен и ветрен поет.
Как се случи? Как ли с мен стана?
Всеки ден приласкал колене,
всеки ден горчива измяна
ме изгаряше, а не казвах: Не!
Как исках сърцето по-малко
да раздава чувствата нежни
и в очите на жени жалки
да търси радости прежни.
Как исках сърцето по-малко
да раздава чувствата нежни
и в очите на жени жалки
да търси радости прежни.
3
Силен е животът – очарова…
– Превод: © Иван Николов –
Силен е животът – очарова
или пък ни мами с вещина,
все едно: ръката му сурова
пише съдбоносни писмена.
Но притворя ли очи, веднага
мислено си казвам: „Не тъжи,
той ни мами, ала често влага
и утеха в своите лъжи.
Обърни лице и по луната
разгадавай своя земен дял,
успокой си, смъртнико, душата,
всички чужди истини презрял.“
Искам в люляковите пожари
трезво да премисля своя път.
Ще ни лъжат ветренни другари
и жените ще ни изменят.
4
Кой съм аз? И какъв съм аз? Мечтател…
– Превод: © Иван Николов –
Кой съм аз? И какъв съм аз? Мечтател,
чийто поглед вече губи цвят,
като на шега живял и патил
с хората на тоя божи свят.
На любов душата ми е сита
с много съм се любил, затова,
Сякаш паля клечки от кибрита,
Изговарям влюбени слова.
„Моя си“, „единствена“, „навеки“,
все това и аз го знам добре,
Ако кипват страстите у всеки,
истината как ще разбере.
И сега душата ми самичка
не ламти за огъня свещен,
ти си мойта ходеща брезичка,
раснала за други и за мен.
5
Ти не ме обикна, ни пожали…
– Превод: © Иван Николов –
Ти не ме обикна, ни пожали,
някакъв грозник ли в мен узна?
Та очи извръщаш примижали,
с две ръце на мойте рамена.
Гледам нито грубо, нито нежно
твойто младо, чувствено лице.
Колко си прегръщала небрежно?
Колко ласки помниш? И ръце?
Знам, че като сенки несъгрени
всички прекосиха твоя ден.
Сядала на толкова колени,
ето че сега седиш у мен.
Нека твоят поглед е премрежен
и за някой друг си мислиш ти,
но и аз не мога да съм нежен,
че умът ми другаде лети.
6
Ех, шейни!…
– Превод: © Димитър Златев –
Ех, шейни! А конете, конете!
Явно, дявол ги тях сътвори.
Във лудешкия бяг през полето
чак звънчето се смей до сълзи.
Ни луна, нито куче се чуе
надалече, встрани, в пътя бял.
Дръж се още, живота мой буен,
аз не съм чак дотам остарял!
Пей, коларю – в нощта до забрава
нека нашата песен звъни –
за момите с очите лукави,
за младежките весели дни.
Ех, а някога – коня запрегна,
килна шапка юнашки встрани,
на сеното в шейната прилегна,
пък тогава – ела ме гони!
7
Цветята ми шептят
– Превод: © Мария Шандуркова –
Цветята ми шептят – прости,
главичките си ниско свеждат,
че вече няма да поглеждам
в лицето й и в родна шир.
Любима, е какво! Какво пък!
Видях ги аз, видях земята
и трепета с гробовен дъх
приемам като ласка свята.
Което е постигнато от мен
в живот, преминал със усмивка,
аз ще разказвам всеки ден,
че пак ще се повтаря всичко.
И все едно – ще дойде друг,
тъга за мен не ще го гложди,
дошлият, скъп, ще бъде чут,
той песни по-добри ще сложи.
8
С хладен укор недей ме ранява…
– Превод: © Иван Николов –
С хладен укор недей ме ранява
аз не съм те намразил дори.
И сега те обичам такава –
с поглед, в който лукавство гори.
Да, лисичия нрав ти отива,
уж одран е кожуха ти риж,
но аз виждам как скачаш и жива,
долетелите врани ловиш.
Е, лови ги, аз няма да плача.
Теб от нищо не те достраша.
Колко много такива обаче
помни мойта студена душа.
Не от теб се вълнувам, любезна,
ти си ехо, което мълчи.
И пред твойто лице ако чезна,
виждам друга с лазурни очи.
9
Въздухът чист е и син е…
– Превод: © Йордан Милев –
Въздухът чист е и син е,
тръгвам в света на гората.
Пътнико, към синевата
няма да срещнеш пустини.
Въздухът чист е и син е.
Всичко е цветна ливада,
в нея цветята са диви.
Твоят взор с трепет ще пада
в тези места красиви.
Всичко е цветна ливада.
Шепот и шум в тишината –
нежност от източна песен.
В миг ще усетиш чудесен
жълтия цвят на луната,
нежност от източна песен.
Глас се въздига до бога,
тих като флейта среднощна.
Само в прегръдка разкошна
няма ни скръб, ни тревога,
само със флейта среднощна.
10
Довиждане, приятелю, прощавай…
– Превод: © Николай Тодоров –
Довиждане, приятелю, прощавай,
и все така в гърдите ми бъди.
Раздялата ни днеска обещава,
че ще се срещнем в бъдните си дни.
Довиждане, сега съм аз без слово
и без ръце, но ти недей тъжи –
да се умира не е нещо ново,
и не е нещо ново да си жив.
„Вий умеехте да майсторите, както никой не умееше в света.” Това пише Маяковски, за чието величие като поет също е излишно да свидетелстваме, в „На Сергей Есенин” през 1926 г. Иначе Есенин и Маяковски са имали нескрити бурни взаимоотношения. Закономерно явление между последния поет на селото и първия поет на революцията. При това – съвременници и много големи.
След този преамбюл с жълта отсянка предлагам за финал следния анекдот:
Върви си Маяковски с две дами, които го ласкаят:
– О, Владимир, толкова сме чували за Вашия талант, наистина ли умеете да превърнете всичко в стих?
– Да, само предложете тема.
– Вижте, там в локвата лежи пияница!
Маяковски:
Сред пурпурния булевард
На нашия живот
Безжизнен в кална локва
Спи пияница
От локвата се чува глас: Е, и? Какво ви влиза в работата? Я вървете на май@?@+?#…
Маяковски: Продължавайте, момичета, това е Серьожка Есенин!
Родена на същата дата, на която и Александър Невски и Мария Тереза. Обикновен Пантелей пътник. Актриса, при това куклена. Не обича есента и да изхвърля стари неща. Това е Латина! Латина Беровска!
Коментари