10 стихотворения от стая № 5 в хотел „Англетер“, Ленинград

Приятел,
аз много и много съм болен.
Сам не знам откъде тази болка дойде.
Ветрове ли свистят
над полето пусто и голо
или – вàлог в септември –
в мозъка спиртът лудей.

Главата ми маха с уши,
както птица с крилата.
Да стърчи еднокрака,
няма повече мощ.
Черен човек,
черен, черен,
черен човек
сяда до мен на кревата,
черен човек
ми пречи да спя цяла нощ.

Черният
пръста си плъзга по мазна хартия
и, гъгнещ над мене
като над тяло монах,
ми чете живота
на някакъв негодник и гуляйджия
и в душата навява мъка и страх.
Черен човек си,
черен, черен!

„Чуй това, чуй –
ми мели с уста, –
тук има великолепни
мисли и планове.
Този човечец
е живял в страна
на ужасяващи
бандити и шарлатани.

Може късно, може твърде рано –
не се замислях години наред
как заприличах на Дон Жуан
като занесен и ветрен поет.

Как се случи? Как ли с мен стана?
Всеки ден приласкал колене,
всеки ден горчива измяна
ме изгаряше, а не казвах: Не!

Как исках сърцето по-малко
да раздава чувствата нежни
и в очите на жени жалки
да търси радости прежни.

Как исках сърцето по-малко
да раздава чувствата нежни
и в очите на жени жалки
да търси радости прежни.

Силен е животът – очарова
или пък ни мами с вещина,
все едно: ръката му сурова
пише съдбоносни писмена.

Но притворя ли очи, веднага
мислено си казвам: „Не тъжи,
той ни мами, ала често влага
и утеха в своите лъжи.

Обърни лице и по луната
разгадавай своя земен дял,
успокой си, смъртнико, душата,
всички чужди истини презрял.“

Искам в люляковите пожари
трезво да премисля своя път.
Ще ни лъжат ветренни другари
и жените ще ни изменят.

Кой съм аз? И какъв съм аз? Мечтател,
чийто поглед вече губи цвят,
като на шега живял и патил
с хората на тоя божи свят.

На любов душата ми е сита
с много съм се любил, затова,
Сякаш паля клечки от кибрита,
Изговарям влюбени слова.

„Моя си“, „единствена“, „навеки“,
все това и аз го знам добре,
Ако кипват страстите у всеки,
истината как ще разбере.

И сега душата ми самичка
не ламти за огъня свещен,
ти си мойта ходеща брезичка,
раснала за други и за мен.

Ти не ме обикна, ни пожали,
някакъв грозник ли в мен узна?
Та очи извръщаш примижали,
с две ръце на мойте рамена.

Гледам нито грубо, нито нежно
твойто младо, чувствено лице.
Колко си прегръщала небрежно?
Колко ласки помниш? И ръце?

Знам, че като сенки несъгрени
всички прекосиха твоя ден.
Сядала на толкова колени,
ето че сега седиш у мен.

Нека твоят поглед е премрежен
и за някой друг си мислиш ти,
но и аз не мога да съм нежен,
че умът ми другаде лети.

Ех, шейни! А конете, конете!
Явно, дявол ги тях сътвори.
Във лудешкия бяг през полето
чак звънчето се смей до сълзи.

Ни луна, нито куче се чуе
надалече, встрани, в пътя бял.
Дръж се още, живота мой буен,
аз не съм чак дотам остарял!

Пей, коларю – в нощта до забрава
нека нашата песен звъни –
за момите с очите лукави,
за младежките весели дни.

Ех, а някога – коня запрегна,
килна шапка юнашки встрани,
на сеното в шейната прилегна,
пък тогава – ела ме гони!

Цветята ми шептят – прости,
главичките си ниско свеждат,
че вече няма да поглеждам
в лицето й и в родна шир.

Любима, е какво! Какво пък!
Видях ги аз, видях земята
и трепета с гробовен дъх
приемам като ласка свята.

Което е постигнато от мен
в живот, преминал със усмивка,
аз ще разказвам всеки ден,
че пак ще се повтаря всичко.

И все едно – ще дойде друг,
тъга за мен не ще го гложди,
дошлият, скъп, ще бъде чут,
той песни по-добри ще сложи.

С хладен укор недей ме ранява
аз не съм те намразил дори.
И сега те обичам такава –
с поглед, в който лукавство гори.

Да, лисичия нрав ти отива,
уж одран е кожуха ти риж,
но аз виждам как скачаш и жива,
долетелите врани ловиш.

Е, лови ги, аз няма да плача.
Теб от нищо не те достраша.
Колко много такива обаче
помни мойта студена душа.

Не от теб се вълнувам, любезна,
ти си ехо, което мълчи.
И пред твойто лице ако чезна,
виждам друга с лазурни очи.

Въздухът чист е и син е,
тръгвам в света на гората.
Пътнико, към синевата
няма да срещнеш пустини.
Въздухът чист е и син е.

Всичко е цветна ливада,
в нея цветята са диви.
Твоят взор с трепет ще пада
в тези места красиви.
Всичко е цветна ливада.

Шепот и шум в тишината –
нежност от източна песен.
В миг ще усетиш чудесен
жълтия цвят на луната,
нежност от източна песен.

Глас се въздига до бога,
тих като флейта среднощна.
Само в прегръдка разкошна
няма ни скръб, ни тревога,
само със флейта среднощна.

Довиждане, приятелю, прощавай,
и все така в гърдите ми бъди.
Раздялата ни днеска обещава,
че ще се срещнем в бъдните си дни.

Довиждане, сега съм аз без слово
и без ръце, но ти недей тъжи –
да се умира не е нещо ново,
и не е нещо ново да си жив.