„Алексис Зорбас“ (изд. „Ентусиаст“) е must read роман. И не бързайте да се отказвате, ако не ви грабне отведнъж. Оставете го на видно място в библиотеката и след време (дори да са години), се върнете пак към него. Просто може още да не сте готови за явлението Зорбас. Всяка книга намира своя подходящ момент, за да ни се хареса и да я разберем, не мислите ли?

Романът за Никос Казандзакис е като помагало за употреба на живота, което всеки читател трябва да използва и тълкува, както и когато намери за добре. Затова ще се въздържа да ви разкажа повече за книгата – моят Зорбас може да се окаже различен от вашия. И така и трябва да бъде… поне с малко. Тук ще ви представя само десет цитата, а ако останете жадни за още, значи сега е вашият момент да се запознаете с веселия и мъдър грък. Да започваме.

1. „Стигнах до морето, тръгнах бързо край брега. Трудно се върви съвсем сам край морето; всяка вълна, всяка птица във висините вика и ти напомня дълга ти. Когато вървиш с други хора, смееш се и приказваш, спориш, вдига се шум и не чуваш какво казват вълните и птиците; а може и нищо да не казват. Гледат те как преминаваш сред жалки крясъци и брътвежи и мълчат.“

2. „Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена. Но нима и това не е робство? Да се жертваш за една идея, за племето си, за Бога? Или може би колкото по-високо стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме това свобода?“

3. „Прошари ми се косата, началство, зъбите ми почнаха да се клатят, нямам вече време за губене. Твоя милост си още млад, можеш да потърпиш, аз не мога. Честна дума, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Какво са седнали да ми разправят на мен, че старостта укротявала човека, че буйността му, казва, изветрявала, гледал смъртта, изпъвал шия и казвал: „Заколи ме, аго, та да отида в рая!“. Аз, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Не се предавам аз, искам да глътна света.“

4. „Кой е създал този лабиринт на несигурността, този храм на самохвалството, тази стомна с грехове, тази нива, засята със семето на раздора, тази врата на ада, тази пълна с хитрини кошница, тази подобна на мед отрова, тази верига, която привързва смъртните към земята – жената?“

10 цитата от романа "Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис

5. „Затворих очи успокоен. Някаква чиста, безплътна радост ме завладя – сякаш цялата тази зеленина около мен беше раят, сякаш беше бог цялата тази свежест, тази лекота, това трезво опиянение. Сменя образите си Бог и блазе на този, който може да ги открие под всяка маска. Той е кога чаша студена вода, кога син, който подскача на коленете ни, кога някоя кокетлива жена и кога една малка утринна разходка.“

6. “Казвам ти, началство, всичко, каквото става на този свят, е несправедливо, несправедливо, несправедливо! Не се подписвам аз под това, аз червейчето, аз плужекът, Зорбас! Защо да умират момците и девойките, а да остават развалините? Защо да умират малките деца?“

7. „Изтегнах се на леглото, угасих лампата и почнах, според жалкия си нечовешки навик, да отмествам действителността, да ѝ отнемам кръвта, плътта, костите, да я превръщам в отвлечена идея и да я свързвам с всеобщи закони, докато извлека ужасното заключение, че каквото е станало, е трябвало да стане. Каквото е станало, станало е, защото е част от световния ритъм и допринася за хармонията. И да стигна накрая до отвратителното утешение: каквото е станало не само че е трябвало да стане, но е било и е справедливо да стане.“

8. „Бях изживял много радости на този бряг, животът със Зорбас беше направил по-широко сърцето ми, а някои негови думи бяха успокоили духа ми, намирайки най-просто разрешение на сложни вътрешни мои терзания. Този човек, със своя безпогрешен инстинкт, с орловия си първичен поглед, караше напреко, по сигурни и къси пътища, и стигаше просто, без мъка, на върха на усилието – при безусилието.“

9. „Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен, ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…“

10. „В ума на Зорбас съвременността се беше превърнала в нещо прастаро: до такава степен я беше вече надживял в себе си. Вероятно на него и телеграфът, и параходът, и железницата, и сегашният морал, и родината, и религията му се струваха стари политиканствания. Душата му се движеше напред много по-бързо от света.“



Коментари

Свързани:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *