На 27 август 2014 г. след прекаран инсулт на 94-годишна възраст почина големият български поет, сценарист, драматург и преводач от еврейски произход, известен с брилянтните си преводи на Уилям Шекспир на български език, акад. Валери Петров.
Той е роден на 22 април 1920 г. с името Валери Нисим Меворах, а Валери Петров е неговият литературен псевдоним. Майка му – Мария Петрова, е преподавателка по френски език в столични гимназии, а баща му – д-р Нисим Меворах, е професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел и дипломат – посланик на страната ни в САЩ, представител на България в ООН.
На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка – поемата „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поемите „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“, „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“. През 1944 г. завършва медицина в Софийски университет, като известно време работи като лекар.
През есента и зимата на 1944 г. е част от екипа на Радио София, после участва във втората фаза на войната срещу нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“. След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945-1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.
От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми. По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“ и Народен представител в Седмото ВНС (1990-1991).
Валери Петров е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради „Пет приказки“, номиниран е за Нобелова награда.
Поклон пред светлата му памет!
В памет на великия поет, преводач и драматург, днес подбрахме част от неговата поезия. Ето 10 вечни цитата на големия Валери Петров.
1. Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Из „Гореща молба“
2. „Времето на малките поети“ –
тъй ще го наричат, аз си зная.
Да надсочим дните си? Къде ти!
В него сме. Съдбата ни е тая.
Из „Наше време“
3. Казва се приятел пръв,
Но защо е той такъв?
Затова че пръв полита
в огъня да те спaси, пръв,
и без да се запита
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва,
пръв за теб пролива кръв
ето – затова се казва,
че приятелят е пръв!
Из „Песен за приятелството“
4. Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.
Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!
Из „За спящата принцеса“
5. По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.
Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?
Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?
Из „Тъжен миг“
6. Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно – диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.
Из „Сбогуване с морето“
7. И както тече си на човека живота
между три неприятности и два анекдота,
изведнъж като някаква тържествуваща нота,
като гръм от небето,
като експлозив,
от който светът
става свеж и красив –
Щастие! Щастие!
И нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взима участие,
и си казваш: – До днес
как живял си ти без
щастие, щастие!
Но както със щастие е изпълнен човека,
той привиква със него, тъй че лека-полека
това, новото, също става стара пътека
и само нарядко
за секунда едва
поразява те споменът:
– Какво беше това
„Щастие! Щастие!“?
Из „За щастието“
8. Мисля си: значи когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен!
Значи така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!!!
Из „Добрите писма“
9. Свежо. Хубаво. Приятно.
Миг на щастие небивал.
Просто ми е непонятно,
как до днес съм го проспивал!
Из „Рано сутрин“
10. Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
…
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
Из „Хвърчащите хора“
