В най-високо разположената колиба, на най-крайната махала, в една висока българска планина, доскоро живеел легендарният дядо Марчо, роден през далечната 1918 година, според личните му документи.
Казвам „живеел доскоро”, не защото вече се е споминал, а защото е изчезнал – натоварил на катърчето оскъдните си притежания и сподирян от поредното си куче, с име Вълчо, се отправил в неизвестна посока.
Дядо Марчо бил известен в някои особени среди с това, че бил женен за Белата жена – невиждана от никого личност, съществуваща на прага между този и онзи свят, която можела да преде и плете мъглата.
За тази жена се разказвали бивалици-небивалици и дори се пеели песни:
„Низ долина, въз планина
върви бела жена
белокоса, белотела.
Низ долина, въз планина
бавно върви, бързо преде.
Във очи й пълна тъмница, във ръце ѝ – черно вретено.
Преде гъста мъгла и пее,
плете бело шапе и играе.
Кой си тури бело шапе,
той ще си найде големо имане…”
Повече от 80 години иманяри от цяла България навестявали дядото и искали на всяка цена да им продаде „бело шапе”, изплетено от загадъчната саможива албиноска. Той им обяснявал, че от такова имане хаир нямало, че до трапа на всяко съкровище клечи смъртта и „белото шапе” е билет за Оня свят, но те не мирясвали. И той, ще не ще, се съгласявал и с помощта на Белата си съпруга изпълнявал желанията им…
Но казват, от няколко години насам, Белата жена, на която до гуша дошло да преде и плете мъглата, захвърлила чудодейното вретено и потънала вдън гори тилилейски, а дядото, който вече не можел да продава „бели шапета”, защото нямало откъде да ги взема, се преселил някъде другаде.
Разправят, че били го видели в двора на някаква съборетина, до Дома за деца с тежка физическа и умствена изостаналост край село Д. Живеел там скромно и усамотено, а на всеки 1 юни отнасял в Дома и подарявал на горките дечица сребърни шапета, направени от паяжини, шапета, от които те неусетно ставали големи, здрави и най-вече – съвсем нормални.
„10 изречения = история“ e проект на © 10-те най и писателката Светла Дамяновска.
Според определенията микропроза е всеки текст, който е с обем до 1000 думи. Има и друга теория, според която това е текст, който съдържа само 10 изречения. Микроразказите на Светла Дамяновска са волен полет на въображението в митологичната фантастика и… нейното съвременно битие. Можете да ги наречете чиста измислица, но не забравяйте какво е казал Джеймс Хъгинс: „Голяма част от легендите водят началото си от факти“.
Светла споделя, че пишейки тези текстове, за малко се е превърнала в гид на читателите в света на религиите и митологиите. Защо е нужно това, може би ще се запитате? Нийл Геймън го е казал така: „Религиите са места, където да застанем, да погледнем – наблюдателници, от които разглеждаме света.” А светът е пъстър и интересен, освен това се простира мноооого извън нашия кръгозор. Няма лошо да вдигнем бинокъла и да погледнем към хоризонта.
Писател, автор на множество поетични, прозаични и краеведски книги. Носител е на 70 литературни награди от национални и международни конкурси. Член-основател е на Дружеството на писателите – Враца и член на Съюза на българските писатели.
