10 теории за мозъка от професора по невробиология Дик Сваб

Мозъкът е най-загадъчният и най-важен орган в нашето тяло. Разгадаването на неговите тайни е цел на множество бележити учени от цял свят. Един, безспорно открояващ се сред тях, е Дик Сваб – професор по невробиология към Амстердамския университет и директор на Нидерландския институт по мозъчни изследвания в продължение на 30 години. Днес той е гост-професор в Дружеството за научни изследвания „Макс Планк“ в Мюнхен, Станфордския университет и Университета в Ханджоу, Китай. Гигант в областта на неврологията с над 50-годишен опит.

„Ние сме нашият мозък“ (ИК „Колибри“) е една удивително увлекателна и респектираща биография на мозъка, която несъмнено ще ви потопи в непознати води и ще ви даде отговори на въпроси, които дори не сте си задавали. Безапелационният бестселър ще ви разкаже как работи паметта, какво е съзнанието, кое формира нашия характер, какво се случва с нас по време на пубертета, как плодът изминава своя път от утробата до раждането и кои са факторите за неговото успешно развитие или увреди и пр.

Теориите в този запленяващ научен труд безспорно са много повече, но ние се постарахме да подберем онези 10 цитата, които сметнахме за повече от любопитни. Вижте кои са те.

1. Oкситоцинът създава връзка между майката и детето

През последните години се потвърди предположението, че окситоцинът играе важна роля и за социалните взаимоотношения, което му отреди и нови имена. Чрез въздействието си върху мозъка на майката и детето той създава връзка между двамата. Тази връзка укрепва още в края на бременността, когато нивата на хормона се повишават. Допълнителното подаване на окситоцин, типично за естественото раждане, не се наблюдава при цезаровото сечение. Вероятно това обяснява защо след операцията мозъкът на майката реагира по-слабо на детския плач и майчинското поведение се активира по-бавно.

2. Стресът на майката вреди на бебето в перспектива

Страхът на майката през бременността може да активира трайно оста на стреса у детето и така да повиши риска от бъдеща страхова невроза, импулсивно поведение и депресия. Нека депресивните бременни обмислят и възможността за немедикаментозно лечение, каквито са терапията със светлина, транскраниалната магнитна стимулация (ТМС), акупунктурата и интернет терапията.

3. Пубертетът е подготвителната на живота

През пубертета мозъкът стимулира производството на полови хормони от хипофизата. Тези хормони влияят на тийнейджърския мозък и причиняват необичайни, често доста неприятни промени в поведението. Еволюционният замисъл на пубертета е ясен: чрез него младият човек се подготвя за възпроизводството си. Същевременно „трудното поведение“ и раздорите със семейството понижават опасността от възпроизводство в тесния семеен кръг, а с това – и от наследствени отклонения.

4. Никотинът пристрастява

Никотинът в цигарата имитира действията на невротрансмитера ацетилхолин, а екстазито влияе на серотонина, окситоцина и вазопресина. Освен че имитират естествените невромедиатори, пристрастяващите вещества променят и въздействието им. Поради това, когато престанете да приемате пристрастяващото вещество, мозъкът ви спира да работи оптимално, чувствате се зле и изпитвате често непреодолимо желание отново да посегнете към наркотика.

5. Самосъзнанието не е привилегия само на човека

Човек си служи със съзнанието по два начина: на първо място, като осъзнава заобикалящия го свят. Това е присъщо на всеки жив организъм. И едноклетъчните пълзят по посока на храната и отбягват отровните вещества, което значи, че са наясно какво се случва около тях. Но при едноклетъчните не може да се говори за съзнание такова, каквото го познаваме ние. За целта ще трябва да изкачат още стъпала на еволюцията. На второ място идва самосъзнанието, което не е приоритет единствено на човека и което – както доказва тестът с огледалото – е налице и у животните и малките деца. Очевидно самосъзнанието е развито и у други животински видове и им служи като основа за сложни социални отношения. Някои шимпанзета и орангутани, а вероятно и горили се разпознават в огледалото. С помощта на огледалото делфинът открива, че на тялото му е поставена маркировка, а човекоподобната маймуна избърсва боята от лицето си подобно на двегодишно дете, което тепърва е открило отражението си.

6. Оргазмът е оръжие на репродуктивния процес

Сексът започва и свършва в мозъка. Един куп мозъчни системи работят без почивка, за да обуздаят сексуалното ни поведение, но когато се влюбим, всички задръжки падат. Слушаме, гледаме, душим и докосваме партньора си, с което активираме множество мозъчни структури. Сексуалното ни поведение се управлява от редица зони в мозъка. Гръбначният мозък и автономната нервна система подготвят половите ни органи за най-важната цел в живота: оплождането на яйцеклетка. За да е сигурен, че ще вземем задачата присърце, мозъкът си служи с малък трик: оргазма.

7. Моралните решения имат своето обяснение

В мозъка си всеки от нас има „морална мрежа“, чиито невробиологични елементи са се развивали крачка по крачка в хода на еволюцията. Човек възприема емоциите на другите най-напред чрез огледалните си неврони. Гледката на нечия движеща се ръка стимулира онези клетки в нашия мозък, които се активират и когато размърдаме собствената си ръка. Огледалните неврони са в основата на ученето чрез повтаряне на чуждите действия. Това имитиране се случва до голяма степен автоматично. Новородените бебета, които са на не повече от час, вече могат да копират движенията на устните на възрастен. Огледалните неврони действат на същия принцип и когато стане дума за чувства: позволяват ни да попием чуждите емоции и поради това са в основата на емпатията.

8. Факт – не можем да се предизвикаме гъдел сами на себе си

Не можем да се погъделичкаме сами, защото собствените ни движения са предсказуеми и ефектът върху останалите мозъчни зони е потиснат, което пречи на сензорната мозъчна кора да се активира. Ако този механизъм изчезне при хора с поражения в малкия мозък, то те без проблем ще могат да се погъделичкат сами.

9. Паметта е като археолог, който работи с предположения

Различните аспекти на всяка случка се запаметяват на различни места в мозъка. И ако по-късно се опитаме да извикаме тази случка от паметта си, пак трябва да съберем всички нейни елементи накуп. Мозъкът несъзнателно попълва пропуските в спомените ни. Затова и сравнението между паметта и твърдия диск на компютър, който може да възпроизведе всичко без грешка, е неточно. Ако трябва да дадем по-реалистична метафора, то тогава нека паметта бъде археолог, който от няколкото изровени кости ще се опита да ни даде представа за скелета – и вероятно ще сгреши. Паметта ни е прословута със своята ненадеждност, както непрекъснато се убеждаваме.

10. А паметта всъщност е…

Междуклетъчните връзки се променят в зависимост от онова, с което се занимават клетките. Тази непрестанна промяна представлява кодът на паметта и характеристика на всяка мозъчна клетка. Следователно няма да сгрешим, ако кажем, че паметта е разположена из цялата нервна система. Има обаче няколко мозъчни структури, които се занимават с отделните аспекти на паметта. С помощта на функционален ЯМР можем да установим дали дадена мозъчна зона участва в изпълнението на определена функция. Но въпреки напредъка на техниката информацията, която получаваме директно от пациентите с локални мозъчни нарушения, си остава незаменима, тъй като от нея научаваме дали една мозъчна структура действително е необходима за осъществяването на дадена функция.