10 неща, които научихме от пандемията от Ковид-19

Едва ли някой е предполагал, че животът ни ще претърпи такъв обрат.

Празни улици, затворени магазини, социално дистанциране – всичко това сякаш ни припомни, че човекът не е най-силното създание на света и все още е подвластен както на природните закони, така и на миниатюрни организми, причиняващи вирусна инфекция.

Но все пак, ако трябва да направим една равносметка, какво наистина научихме от пандемията от Ковид-19?

1. Никога не знаем какво ще ни се случи

В един момент сме навън с приятелите, а в следващия – под ключ у дома. Но начинът, по който реагираме на тези драстични промени, до голяма степен определя как ще протече времето ни, докато сме лишени от нещата, които обичаме да правим.

2. Физическото дистанциране понякога е полезно

С включването на телевизора или следенето на новини онлайн непрекъснато ни се напомняше, че трябва да пазим физическа дистанция, за да предпазим себе си и околните от заразяване. Но нали знаете за онзи неловък момент, в който срещаме познат/а навън и следва да го поздравим, но не искаме? Физическата дистанция се яви като спасителен пояс за избягване на хората, които и без това не харесваме особено.

3. Прекалената информираност води до депресия

Всички си спомняме една конкретна личност, която се появяваше всеки ден (по няколко пъти) в новините. Обявяваха се бройка на заразените, в кои областни градове са и т.н. От няколкото месеца, в които новият коронавирус превзе живота ни, информационният поток, който ни залива, придоби още по-големи размери. Което пък доведе до двете крайности или огромна паника, или краен непукизъм. Ключът отново е в умереността.

4. „Борбата е безмилостно жестока“

За живот. В различни точки на света имаше случаи на възрастни хора, заразени с Ковид-19. И макар да бяха на малко повече от деветдесет години, са успели да се преборят с инфекцията. Не защото тя се овладява лесно, а защото са имали добри лекари и плам вътре в тях, плам за живот.

5. Имаме нужда от почивка

В пълния смисъл на думата. Наложените забрани заради пандемията ни дават възможност да се концентрираме върху себе си. Да помислим върху бъдещи планове, например каква магистратура да изберем, къде да пътуваме (след известно време, разбира се), да опознаем истински себе си. Когато светът отвън заглъхне, се усилва гласчето вътре в нас и трябва да му дадем шанс.

6. Вече нямаме оправдания за липса на време

Много платформи дават достъп до онлайн обучения по различни предмети – египтология, немски, аграрно инженерство, каквото ви хрумне. Концепцията, че „сега не мога, защото…“ вече не е валидна, тъй като всички прекарваме (пре)достатъчно време у дома.

7. Оценяваме нещо, едва когато го загубим

Защото при нас, хората, винаги е така. Приемаме за даденост всички прекрасни неща, които правим – излизането навън, срещите с любимите хора. Но разбираме какво всъщност сме имали, едва когато ни е позволено да ходим само до аптеката и супермаркета. И задължително с маска.

8. Страхът и паниката не са помогнали на никого

От научна гледна точка има известно количество стрес и страх, което би следвало да изпитваме, за да оцелеем. Масово явление е обаче тези негативни емоции да взимат превес над останалите ни чувства и да ни погълнат. Вярно е, че с пандемията от Ковид-19 тъмен воал се спусна над цял свят. Но все още сме тук и можем да правим любимите си неща, макар с някои ограничения. Струва си да опитаме, нали?

9. Щастието е в малките неща

… като например да прекараме цял ден с кучето, котката, папагалите, защото и без това няма къде да ходим сега. Да се чуем с приятел, който живее на хиляди километри и да се уверим, че е добре. Не само на нас ни е трудно. Всеки ден има хора, които се сблъскват със същите и дори по-ужасни препятствия от нас. Затова нека проявяваме разбиране и да ги подкрепяме, доколкото можем.

10. Надеждата умира последна

Засега няма данни дали вирусът ще изчезне и ако да, кога. Но въпреки всички неясноти около пандемията от Ковид-19, все още можем да се надяваме на хубав край – как ще пътуваме отново до любимите си места; как няма да се налага да се чуваме само по телефона с баба и дядо. Както е казал Валери Петров: „Хора, недейте тъгува/ добрите писма са на път“.