Кристофър Нолан влиза в света на Омир с IMAX камери, огромен бюджет и актьорски състав, който трудно се побира върху един плакат. Мат Деймън е Одисей, Ан Хатауей – Пенелопа, Том Холанд – Телемах, Зендея – Атина, а Шарлиз Терон поема ролята на Калипсо. До тях застават Робърт Патинсън, Лупита Нионго, Елиът Пейдж, Джон Бърнтал, Саманта Мортън, Миа Гот и още куп познати лица.
Филмът „Одисея“ пристига като грандиозен спектакъл и превръща всяко творческо решение в повод за спор. Едната страна вижда върховото постижение в кариерата на Нолан дотук. Другата открива модерна психологическа драма, която макар да носи името на Омир, мисли и изглежда като филм от XXI век.
Между тези две крайности стоят 172 минути богове, чудовища, война, вина, корабокрушения и режисьорски решения, достатъчно смели, за да заслужат аплодисменти, остри възражения и няколко неудобни въпроса. Ето 10 факта за „Одисея“, които показват защо най-мащабният филм на Кристофър Нолан се превърна и в един от най-оспорваните.
1. Първият филм, заснет изцяло с IMAX камери
Кристофър Нолан преследва пълния IMAX формат от десетилетия. При „Престиж“ той заснема един кадър с такава камера, а „Черният рицар“, „Дюнкерк“ и „Опенхаймер“ постепенно разширяват присъствието на формата. „Одисея“ завършва този поход – това е първият пълнометражен филм, заснет изцяло с IMAX филмови камери.
Техническото постижение изисква сериозни промени. Оглушителният шум на камерите създава проблем при диалоговите сцени, затова екипът разработва специален звукоизолиращ корпус. Огромният апарат пречи и на зрителния контакт между актьорите. Система от огледала им позволява да гледат партньорите си, докато камерата стои между тях. За пренасянето на близо 180-килограмовата конструкция по планинските терени се налага помощта на хеликоптер.
Технологията заслужава аплодисменти, а самият филм – отделна присъда. „TIME“ атакува точно навика на публиката да приема всеки скъп и амбициозен проект като подарък, за който дължи благодарност. IMAX може да разшири образа до височината на сграда. Той обаче трудно прикрива празното място в драмата, когато такова се появи.
2. Снимачният процес прилича на истинска експедиция
Екипът преминава през Мароко, Гърция, Италия, Исландия, Шотландия и още няколко локации. Корабът на Одисей е истински плавателен съд, способен да издържи вълните на Средиземно море и да пътува между отделните снимачни площадки. Мат Деймън търпи ледени дъждове, силни ветрове, водни оръдия, дълги преходи и пясъчни бури. Актьорът определя работата като най-тежката в кариерата си и я сравнява с експедиция.
Този подход носи физическа тежест, която зеленият екран при снимки в студио трудно създава. Морето блъска кораба, дъждът мокри дрехите, а вятърът пречи на актьорите да стоят изправени. Камерата записва истинско усилие вместо изиграна умора.
Реалната вода гарантира студ, страх и изтощение, защото омировият дух изисква повече от морска сол. Мащабната експедиция доказва силата на продукцията, но автентичната буря сама по себе си още не създава автентична „Одисея“.
3. Одисей се завръща като брат на Опенхаймер
В поемата на Омир Одисей е хитър, изобретателен, жесток, обаятелен и морално хлъзгав. Той оцелява благодарение на ума си, но същият ум често го тласка към самохвалство, измама и насилие.
Нолан премества центъра на героя. Неговият Одисей носи тежка вина за Троянския кон и унищожаването на Троя. Измамата, която осигурява победата на гърците, се превръща в лична рана и нарушение на свещения закон на гостоприемството. Пътуването към Итака започва да прилича на продължителна следвоенна травма. Затова и критиците виждат пряка връзка с „Опенхаймер“ – отново блестящ мъж създава оръжие, променя историята и остава сам срещу последиците.
Мат Деймън играе Одисей като изтощен военен, който носи войната в тялото си. Тази версия е разбираема за съвременната публика и пасва идеално на темите, които преследват Нолан.
Цената също се вижда ясно. Хитрецът от Омир отстъпва място на измъчения герой от модерна антивоенна драма. Одисей губи част от своята опасност, непредвидимост и морална двусмисленост. Нолан го прави по-трагичен и по-лесен за обичане, но едновременно с това го опитомява.
4. Боговете губят властта си
Боговете управляват света на Омир. Те спорят, ревнуват, наказват, съблазняват и променят човешките съдби според собствените си капризи. Първата песен на „Одисея“ започва със съвет на Олимп, където безсмъртните обсъждат съдбата на героя.
Нолан обмисля буквалното присъствие на боговете, но избира друга посока. Бурите, слънцето, морето и природните стихии поемат ролята на божествени знаци. Според режисьора хората от бронзовата епоха са виждали волята на боговете във всяко природно явление. Зендея се появява като Атина, но останалите олимпийци остават предимно извън кадър.
Гръмотевицата замества Зевс, бурята поема ролята на Посейдон, а митът влиза в режим на природен реализъм. Решението създава плътно физическо преживяване и същевременно изважда една от основните сили на поемата.
„The New Yorker“ отправя най-тежкия удар точно тук. Според изданието Нолан превръща странния и тревожен свят на Омир в разбираема човешка драма. Филмът печели психологическа яснота и плаща с усещането, че смъртните живеят под постоянния поглед на непредвидими божества.
5. Итака проговаря като съвременна Америка
Трейлърите предизвикаха бурни реакции заради ежедневния английски, американските акценти и реплики като „Daddy“ и „Let’s go!“. Част от публиката очакваше тържествен език, познат от старите исторически епоси. Вместо него героите говорят кратко, директно и понякога почти улично.
Нолан нарича този избор очевиден и обяснява, че е търсил земен разказ. Неговата цел е премахването на театралната дистанция между древните герои и днешните зрители. Според него историческа точност липсва и при американския, и при академичния британски английски. Жителите на древна Итака са говорили на диалект от гръцкия свят, а не като възпитаници на английско театрално училище. Спорът засяга преди всичко атмосферата.
Понякога Итака звучи опасно близо до американски паркинг преди футболен мач. Разговорният език приближава героите, но отнема част от дистанцията, която придава величие на мита. Нолан печели достъпност и губи церемониалност. За част от зрителите това е глътка въздух. За други – „Батман“ с кораби и туники.
6. Бронзовата епоха минава през Готъм
Костюмите и оръжията също попаднаха под обстрел от критиката. Черната броня на Агамемнон, изигран от Бени Сафди, предизвика сравнения с костюма на Батман. Исторически пуристи посочиха разминавания с археологическите находки и познатия облик на микенската военна култура.
Нолан защити решението с аргумента, че бронята отличава Агамемнон от останалите воини и служи на визуалния разказ. Режисьорът разглежда костюма като част от характера, а не като музейна възстановка.
В кадър понякога влиза повече Готъм, отколкото Микена. И това едва ли е случайност. Кристофър Нолан предпочита ясния и моментално разпознаваем силует пред строгата археологическа точност. Героите трябва да изглеждат внушително върху огромния IMAX екран, дори когато бронята им събира елементи от различни епохи.
Подобна свобода работи отлично за блокбъстър. Тя подхранва и обвинението, че древногръцката култура служи като склад за образи, от който режисьорът взема само удобното за собствения му стил.
7. Лупита Нионго играе две сестри и разпалва най-шумния спор
Лупита Нионго влиза в ролите на Елена и Клитемнестра – сестри, чиито съдби показват различни лица на войната. Нолан усложнява срещата между Елена и Менелай, която в поемата получава сравнително спокойно разрешение. Неговата Елена вече осъзнава как мъжете са използвали името и красотата ѝ като оправдание за кръвопролитие.
Изборът на Нионго предизвика истинска културна война, в която цветът на кожата измести далеч по-съществения разговор за характера, драматургията и отношението към Омир. Класическият филолог и преводач Даниъл Менделсон определя част от възмущението като погрешно насочено. Той напомня, че самата поема събира следи от различни епохи и трудно може да служи като археологически документ.
Истинският сблъсък се крие другаде. Нолан дава на Елена съвременен политически глас и променя начина, по който филмът гледа към причините за Троянската война. За почитателите на строгата вярност това е посегателство върху Омир. За другата страна Елена най-сетне получава право да говори за войната, водена в нейно име.
Решението е смело, ясно и идеологически натоварено. Тъкмо затова заслужава разговор, който стига по-далеч от цвета на кожата.
8. Полифем и Цирцея вкарват чист хорър в епоса
Най-силните сцени в „Одисея“ идват, когато Кристофър Нолан оставя психологическите обяснения на брега и допуска чудовищното в кадър.
За образа на циклопа Полифем е привлечен Бил Ъруин, познат на режисьора от работата по робота ТАРС в „Интерстелар“. Той помага за физическото присъствие и движенията на съществото. Срещата с циклопа се развива като хорър, в който размерът, тъмнината и звукът превръщат пещерата в капан.
Силни реакции предизвиква и Саманта Мортън като Цирцея. Eдин от най-влиятелните американски уебсайтове за филмова критика и кино коментари – RogerEbert, определя изпълнението ѝ като най-страшния елемент във филма, а други рецензии я поставят сред големите изненади в актьорския състав.
Тук академичният спор замлъква, защото митът най-сетне получава зъби. Нолан използва огромния екран за първичен страх, а не само за красиви хоризонти. „Одисея“ достига най-силните си моменти, когато чудовищата заплашват да погълнат цялата режисьорска концепция заедно с героите.
9. Мат Деймън носи филма, а Робърт Патинсън показва зъби
Мат Деймън стои в центъра на почти тричасовия филмов спектакъл. Ролята изисква физическа издръжливост, драматична тежест и способност да задържи вниманието между гигантските екшън сцени. Associated Press я определя като ролята на живота му, а първите реакции говорят за едно от най-силните изпълнения в кариерата му.
Деймън играе Одисей без царствена поза. Неговият герой е кален, уплашен, изтощен и обсебен от дома. Актьорът придава човешка плът на концепцията на Нолан, дори когато сценарият натиска прекалено силно върху вината и травмата.
Робърт Патинсън поема ролята на Антиной – най-агресивния сред ухажорите на Пенелопа. Критиците хвалят смесицата от хищна заплаха, арогантност и нервност в изпълнението му. Антиной получава лицето на човек, който вече се чувства цар и чака само подходящия миг да заеме трона.
Патинсън отдавна бяга от романтичния образ на „Здрач“, но злодейските роли му дават особено силно поле. В „Одисея“ той превръща чакането в заплаха и доказва, че чудовищата около Итака също могат да имат човешко лице.
10. Критиците виждат шедьовър и повод за отчаяние
Първата вълна от рецензии е преобладаващо възторжена. Критиците хвалят мащаба, операторската работа на Хойте ван Хойтема, музиката на Лудвиг Горансон, изпълнението на Мат Деймън и способността на Нолан да превърне древния текст в събитие за големия екран. Асошиейтед прес нарича филма завладяващо приключение и вероятно най-значимата киноадаптация на поемата до момента.
Острите оценки удрят в съвсем друга посока. TIME вижда внушителен паметник на режисьорската отдаденост, който изисква прекалено много възхищение само заради факта, че съществува. The New Yorker обвинява Нолан, че рационализира Омир, заглушава боговете, омекотява жестокостта и превръща древния епос в съвременна проза.
Точно тук минава разделителната линия. За едната страна Нолан е режисьорът, способен да върне голямото кино към живот. За другата той е автор с толкова огромна власт, че дори Омир трябва да се подчини на любимите му теми – травмирани мъже, вина, време, памет и невъзможното завръщане у дома.
„Одисея“ вероятно е най-грандиозният филм на Кристофър Нолан. Спорът започва при следващата крачка: докъде стига Омир и откъде започва най-скъпият автопортрет на режисьора.
Историк по образование и разказвач на истории по професия. Следи отблизо културните събития и вярва, че добрата журналистика започва с любопитство. Харесва театър, пътувания и улично изкуство. Вдъхновява я градската среда и често ще я видите с фотоапарат на рамо.
