„Народ, който не поддържа традициите си, е обречен на забвение!“
Всеки от нас обича да пътува, да вижда нови места, недокоснати, или твърде докосвани, застроявани и комерсиализирани. Тенденцията несъмнено показва, че забравените места не са предпочитана дестинация за никого. А има местенца, които са замръзнали във времето, останали точно такива, каквито са били преди стотици години.
Ще се върнем на село, където животът тече много, много по-бавно. Където имаш време за всичко, имаш време за себе си, имаш време за близките, приятелите, роднините си. Имаш цялото време на света да правиш нещата, за които хората от големия град или не са чували или отдавна са заровили в двора на бързото и натоварено ежедневие. На село ти остават минутки да дишаш, да усещаш по-силно всяко събитие, да оценяваш нещата, които ти се случват. Защото има време да ти се случат.
Ще се върнем при бабите, които остават единствените пазители на българските традиции. В дни, в които на тях се гледа като на безкрайно екзотични създания, останали да живеят по онези български села, отдавна забравени и затрупани от големите градове.
Докато все още има хора, които съумяват да пазят, помнят и живеят с фолклорното ни богатство, само можем да черпим от мъдростта им и да учим откъде е произлязло и как се е развило ежедневието ни. Ще ви запознаем с 10 толкова стари български традиции, че информацията за повечето от тях фигурира единствено в главите на хората, предци на онези отдавна минали времена.
1. Хумористичният обичай „мъжка сватба“
Един обичай, който с намигване подсказва на старите ергени, че им е време да се задомят. Той се провежда само през високосна година и е по-разпространен в селата около Търновския регион. „Мъжката сватба“ се провежда по същия начин като стандартната народна сватба, но всички женски персонажи се изпълняват от мъже.
В деня на сватбата, рано сутрин се извършват ритуалите „бръснене на зетя“ и „прощаване на зетя“ с родителите му, всичко това под съпровод на акордеон, кларинет или кавал. След това се насочват към дома на кръстника, където „булката“ (в тази роля – мъж) се покланя пред кръстника си, приема почерпки от вино, ракия и сладки, шаферът носи декоративен петел, гердан от пуканки и люти чушки. Кръстникът носи байряк с пешкир, а на върха на кола варосан чимшир набоден на голяма глава лук. Сватбата се отправя към центъра на селото, където поп и клисар извършват венчавката.
2. Ладуване
Ако в наши дни това дали и за кого ще се омъжи една жена е само плод на догадки, в миналото сме имали цял обичай посветен на тази дейност. Младите, неомъжени жени се обръщат към Лада (богинята на любовта и семейния живот) с въпроси към нея дали ще се омъжат и по-важно, за кого. В деня на празника момите носят в бял котел вода, наричана мълчана, василиевска или цветна, събират се в обща къща и всяка от тях оставя в котела свой личен накит или китка, на която е закачен пръстен.
На сутринта една от момите или малко момиче, облечено в булчинска рокля, вади накитите, а останалите пеят песни, с които предричат сватба, щастие и благоденствие. Вярва се, че ако някоя девойка сънува определен момък, той ще е бъдещия и жених.
3. Бялото и червеното, но не като мартенички, а в сватбата
Бялото и червеното са били основни цветове в сватбеното облекло. Бялото – символ на женското начало, чистотата и девствеността, а червеното – мъжкото начало, огънят и плодородието. Черното се появява чак през 18-ти век, като става символ на траура.
Много интересен обичай, който вече не се изпълнява, е стигането до къщата на булката. Сватбарите минават по път, по който задължително няма да се върнат след това, за да не овдовее булката и не се върне при родителите си. При пристигането пред дома на булката, те намират дворната врата затворена, а младоженецът трябва да се пребори с брата на невестата, за да стигне до бъдещата си съпруга.
4. Първата брачна нощ
Всеки, който е чел разказа „Дервишово семе“ на Николай Хайтов, е запознат с тази стара българска традиция. Подредеността на битието и строгостта са били част от живота на всички, живели в онова време. Описван и като срамен, това е обичай, задължителен за всяка бъдеща булка. В първата брачна нощ на младоженците, тя е длъжна да докаже девствеността си като покаже бялата риза изцапана с кръв. При положителен резултат, веселбата става нечувана, започва „пъстро хоро“ и се пие „шарена“ ракия.
5. Миша сватба
Този обред може да се категоризира като един от най-странните в България. Изпълнявал се е само в някои нейни части и цели предпазването на храната и дрехите от гризачи. Изпълнява се по следния начин: две жени, задължително с еднакви имена улавят една мъжка и една женска мишка и ги определят като младоженци. Поставят ги в кошница, завързват ги една за друга и някои от свидетелите на „сватбата“ стават кумове, девери и зълви. Цялото село се събира на събитието и под съпровода на сватбарска музика изнасят младоженците извън границите на селото, като така се вярва, че те ще бъдат последвани и от всички останали домашни и полски мишки.
6. Строеж на нова къща
Един от обичаите запазени до 50-те, 60-те години на миналия век е свързан със строителството на нов дом. В деня, в който е определен за започване на строежа, над основите на дома, където се предполага, че ще бъде прага, се коли кокошка или агне. Кръвта на кокошката попива в пръстта, а ако животното е агне, главата му се заравя в земята.
Вярва се, че ако не се изпълни този обичай, къщата няма да преуспее. Животното играе роля на курбан, който се принася в жертва на злите сили. Ако не бъде принесено в жертва животно, първият човек пристъпил прага на къщата, ще умре.
7. Опазване на новороденото и майката
В миналото, непосредствено след раждането на дете се е месила „богородична питка“, която се е разделяла на три части. Една част за Богородица, една за родилката и трета за цялото семейство.
До 40-тия ден след раждането, родилката е била смятана за нечиста. За да се избави от смърт, до леглото и са били поставяни метла, лук, ръжен, сърп и брадва. В стаята, където спи се кади с тамян. Обичаят изисква новороденото да се храни, докато акушерката държи над главата му сито с хляб и чесън.
В следващите три дни се меси втора питка, тогава се канят роднини и съседи като всеки от тях носи подаръци. В тази трета нощ „орисници“ предопределят и съдбата на детето, нагостяват се с богата трапеза, накити и кърпи.
8. Гонене на змей
Този обичай е разпространен главно в Западна и Северозападна България и централните части на Стара планина. Изпълнява се при продължително засушаване и до него се прибягва, когато стандартните обичаи Пеперуда и Герман не дават резултат. Докато другите два обичая се свързват със същество, властващо над дъжда и дъждовните облаци, когато те не помогнат, тук вината за засушаването е прехвърлена върху змей.
Участниците в прогонването са млади, задължително силни физически мъже, които са неизвестни за жителите на селото. Вярва се, че ако някой разбере кои са те, змеят няма да бъде прогонен. В полунощ, групата от смели мъже, напълно голи, тръгват из селото въоръжени с дебели тояги, влизат във всяка една къща и двор и мушкат тоягите навсякъде, където се предполага, че може да се крие змеят. Докато трае ритуалът, никой не трябва да издава никакъв звук, в противен случай го грози тежка болест. След цялата нощ, младите мъже се измиват в реката, обличат се и змеят се смята за изгонен.
9. Буенец или буенек
Това е момински празник, отбелязва се една седмица преди Великден и носи името си от танца, който се изпълнява на него – „буен“ танц (бързо хоро). Всички момичета се обличат в носии и тази, която играе най-добре се избира за буенец. Вечерта преди лазаруването се събират и спят в дома на буенеца, като всеки се стреми техния буенец да е най-добре и шарено облечен.
На сутринта групите тръгват из селото и в зависимост от това дали в домовете има ерген, мома или млада булка, се пее конкретна песен. Обхожда се цялото село, а след обяд всички групи се събират на мегдана, където става надиграването и определянето на най-добрия буенец. Обявяват я за кумица и всички останали ѝ целуват ръката.
10. Преданието за вграждане
Много преди жертвата да бъде животно, ролята на дух покровител е изпълнявана от човек. Според поверието, за да бъдат един мост или сграда здрави, в основите им се зазижда или жив човек или много по-късно неговата сянка. Изпълнението на самия обичай било особено жестоко и първобитно. При строеж, майсторите оставяли част от съоръжението незазидано и при удобен момент (при преминаване на някого случайно) го блъскали и зазидвали жив. Този обичай е претворен от П.Р.Славейков в баладата „Изворът на белоногата“, описващ действието на моста между Хабибчево и Харманли.
Мария учи „Журналистика“ и това е нещото, с което иска да се занимава. 12 години от живота си е посветила на леката атлетика и темите със спортна насоченост са ѝ особена слабост. Зареждат я пътуванията и природата, обича да се усмихва!
