Благодарение на фондацията „Sofia Platform” 25 ученици и студенти от цяла България имахме възможността да прекараме пет дни в гр. Белене. По време на престоя ни там, освен че разгледахме ключовите места из града, посетихме и о-в Персин, където се е намирал концентрационният лагер, Държавната агенция „Архиви” в гр. Плевен, чухме лекции на изключително ерудирани професионалисти в областта на историята, културологията и политологията.
Отец Паоло Кортези говори с нас и за положението на църквата по онова време и най-накрая, но не на последно място, оцелелият политически затворник, родом от Кърджали, Халил Расим, сподели своята много силна лична история за онова, което е преживял.
Убедена съм, че никой от присъстващите не е напуснал Белене равнодушен тъкмо, както и организаторите на лятното училище в деня на пристигането ни увериха. Това място е осеяно с магията на трагизма, която тежи във въздуха и до днес.
Намирам петдневното пътуване за изключително полезно, нужно, дори тежко, но точно то отключва истинското търсене на отговора на „Защо ни е да помним? ”
Това са 10-те причини десетки години след падането на режима един млад човек да реши да иде там.
1. Дивата красота на кътчето
Белене се намира непосредствено до р. Дунав. А ние имахме късмета хотелът ни да е на място с пряк изглед към необятните води. Качихме се и на корабчета, с които разгледахме, разбира се без да слизаме от тях, и останалите острови около града – Магарица, Белица и Предел. Освен редовното нападение от комари, всичко останало, част от прелестната природа на мъничкото градче , изглежда приказно и носи някакво вълшебство със себе си.
2. Но и неговата злокобност
Разбира се няма как да не отчета, че мястото е истински зловещо. И със сигурност не е чудно за никого. Това най-вече важи за островът, тъй като той неминуемо е в състояние да смрази кръвта. Знаейки историята на града, няма как човек, който не е местен, да не усети напоения със страх и тежест въздух, който вдишва.
3. Любопитството към миналото
Името на лятното училище гласеше „Защо ни е да помним ?” и младите хора, които не се задоволяват с обясненията на родителите си, според които „по времето на соца си беше по-добре” и „ми тогава билетчето за градския беше 5 ст.” не могат да не се запитат каква е същината на това митично минало. И какво се е криело зад онова „хубаво и спокойно време”, което у не малко хора днес поражда позната носталгия. Именно тези млади хора, които имат желанието да разберат нещата от другата страна.
4. Спокойствието в града
За разлика от София и другите големи градове в Белене движението по улиците е силно редуцирано. Дори миризмата на въздуха е някак по-свежа и често, излизайки сутрин имах чувството, че съм някъде из планината. Таксита в града, както научих от местните, няма. Рядко се чува бучене на музика от заведенията, а midnight разходка из улиците, които в интерес на истината бяха забележително прави, сякаш са прецизно чертани, ми се струваше много релаксиращо действие.
5. Търсенето на истината
Разликата между тази и т.3 е, че търсейки истината ние вече сме преминали през етапа на любопитство. При срещата ни с Халил Расим той няколко пъти повтори,че след промените е разказвал за своите премеждия,но много хора не са вярвали на това, че е прекарал 20 години от своя живот по затвори.Или още по-лошото – не са искали да вярват, нито да знаят. А когато истината е омотана в толкова много спекулации имаме нужда от сигурен източник, имаме нужда да търсим. Търсим ли, намираме.
6. Пет дни в компанията на абсолютно непознати хора
Реално погледнато това може да се случи навсякъде. Особеното тук е, че прекарахме тези дни в компанията на хора, знаейки единствено две неща за тях в началото – че имат същия интерес по темата и техните имена. След няколко дни обаче след като сте се нагледали и наслушали на много трудни за осмисляне и приемане факти, започва да ти се струва, че не са чак толкова непознати. Може би защото след такива дълги и интензивни дни, комуникацията с онези, които са се запознали със същото, се превръща в значително по-лесно и много приятно начинание.
7. И умението да се наспиваш бързо
Да, за хората, които обичат да започват деня си по обяд, вярвам, че това е било истинско изтезание. Денят започваше в 7ч. и продължаваше до 22ч. Всеки от дните имаше различна програма, все толкова богата и уморителна, но съвършено различна от предходната. Единственото, което се повтаряше, смятам, бяха кафе-паузите. В такива дни човек не може да си позволи да се отпусне, защото има толкова неща, които иска да чуе и научи, че само момент на разсейване и нишката лесно се изпуска.
8. Близката среща с религията
През почти цялото време на лекциите и обиколките с нас беше Отец Паоло Кортези. Той говори за ролята на тайните служби и християнските църкви заедно с д-р Момчил Методиев. За всички е ясно, че по онова време на вярващите и служителите на църквата не се е гледало с добро око и най-големите християнски празници са били много старателно заобикаляни за сметка, например, на 1 май. Отецът е много тачен в града, заради всичко, с което е допринесъл. И тази любов към него и религията е силно осезаема.
Направи ми най-силно впечатление, че младите също са много отдадени на католическата църква. Организират срещи на католиците, помагат на хоровия състав, посещават литургиите с голямо желание. Това предполагам не само за мен, но и за много други, независимо дали от София или от друг град, е непознато. И въпреки всичко останах силно възхитена от интересите и любовта към църквата на тези млади хора.
9. Проба креативност
В края на лятното училище, след като се наслушахме и нагледахме на всичко, което със сигурност ще ни бъде от полза, дойде ред и на проектите по темата. За първия тренинг-проект имахме точно 10 минути да измислим материал с ясна цел и ресурси, с които бихме могли да спечелим евентуален спонсор, благодарение на когото да можем да реализираме идеите си. В крайна сметка това наистина опира до креативността и как една концепция да бъде представена така, че да привлича внимание към себе си.
10. Най-вече, за да направим разлика между памет и нужда да помним
Защото какво е дърво без корени? Да помним е равнозначно на това да знаем и да търсим път към истинска и съществена промяна. А тя винаги идва отвътре навън.
Пътешествието из дебрите на все още загадъчното, въпреки че е изследвано много пъти от 1990 г. насам малко градче, което буди много смесени чувства, беше не просто 3 часово схващане на крайниците в автобус – то беше пътят към научаване на много. Въпроси, които е нужно да получат отговор, най-малкото, за да си даде сметка младия човек, който сега изгражда своята гражданска позиция, защо пък „демокрацията ни отне много”?
Михаела е възпитаник на НГДЕК, откъдето всъщност е и афинитетът ѝ към литературата, писането и културата. Занимава се с танци от тринайсет години и много харесва джаз музиката и класическата литература.
