Бум-Бум. Малка нощна музика за мафиот и оркестър

Димитър Воев го няма. Отдавна. Да се говори за него отсам смъртта е трудно. Обикновено „нейното“ присъствие ни кара да звучим несръчно и напразно.

Димитър Воев е композитор, вокалист и музикант. Съществува комбинация от добре подбрани думи: „култов“, „емблематичен“ и „феномен“. Мисля, че е създадена за случаите, когато (ако) се заговори за групите Кале, Нова Генерация и Воцек и Чугра.

Димитър Воев е поет. Роден е на 21 май 1965 г. в София. По силата на случайността, на същата дата – 21 май, но през 1688 г., в Лондон, е роден Александър Поуп. Освен рождената дата, вероятно Поуп и Воев нямат друго общо. Макар понякога да се съмняваме в такива съвпадения. Въпреки че и Александър Поуп е поет. По-точно е обявен за най-великия английски поет на XVIII век.

Поуп е вторият най-цитиран писател в английския език, според Оксфордския речник на цитатите. Тези „титли“ са получени едва след началото на ХХ век. Творчеството на Поуп не отговорило на естетическите критерии на романтизма, затова е било, да кажем, пренебрегнато за около сто години. Сто години минават. Бързо. Особено отвъд смъртта.

След сто години (може би):
Някой ще даде име на поетично течение, чийто създател е Димитър Воев.
Някой Нарцис ще завършва своята дисертация по темата.
Някой бъдещ феномен ще себеоткача на трамвайна спирка „Димитър Воев“.

След сто години (дали):
Някой ще запита какво е било времето, след като поетите му не са мълчали.

Приятно четене!

10. „Сто години“


Сто години минават
хлъзгави петна.
В бяло черен прозорец
пише три имена.

Кажи, ще легна до тебе
в рохкавата пръст.
Кажи, ще тръгна със тебе,
за да вдигнем твоя кръст.

Виждам хълма обрасъл
в нежните слабини.
Моят малък приятел
е добре приет там, нали?

Статуи се напукват,
приятелски лица,
те остават в музея
срещу ниска входна цена.

9. „Отвъд смъртта“


Кажи имената на твойта игра,
създадена в моята детска кутия.

До утре ще бъда
твой верен слуга,
а после нагоре
ще се издигна. Сам.

Аз виждам отвъд смъртта.
За себе си и мен.

Природата чука
на мойта врата,
с усмивка перверзна
крилете ми вдига.

Така ще прекараме вечерта
обвити в кълбото на
древните сили
в любовта.

Когато достигнах ръба на скалата,
наведох се и видях кръга,
в който империи черни и златни
летяха под мен сега.

Едно малко бяло
над мен се усмихна и каза: „Време е!“,
премахвайки времето.

Кафеза на мойте спомени бързо отключих,
защото ненужни са.
Изпразних старата кошница,
която бях самата аз.

Отново едно малко бяло
над мен се усмихна и каза: „Не се бави!“, убивайки времето.
Аз виждам отвъд смъртта.
Не мога без теб в нощта.

8. „Прилепът“


Кафяви изроди играят
със чувствата ми кегелбан.
Пилат напомпан шепне, шепне
съдбата, която вече знам.

Във спомена ще ти остана
с албанския кафяв костюм,
навел изтърканото таке –
усмихнат призрачен албум.

Обесете се в неделя,
това е най-добре.
Никой няма да ви гледа –
всеки себе си чете.

Приятелите от хартия
изрязваш с ножичката сам
и най-накрая забелязваш,
че мене май ме няма там.


7. „Ангели“


През синтетичната любов дойде
едно момиче със рекламен крак.
Видях в отворените ѝ до болка колене
живота, в който аз не бях.

Как си ти, обхванат от стени?
Във теб боли,
ти нямаш, нямаш, нямаш път.

Във операта диригент съм аз
и дирижирам симфоничен страх,
а от цигулките във ляво капе кръв,
разделям се завинаги със тях.

Ангели летят във траур бял,
снегът вали
над този глупав свят заспал.

6. „Малко момиченце“


Аз съм малко момиченце, което
още учи в пети „Б“ клас
и не искам да знам за проблеми,
които вълнуват и вас.

Не сънувам учителки празни,
не целувам момчешки лица,
не дарявам с погледи ласкави
и избягвам да бъда добра.

Аз не мажа по ноктите лакове,
не използувам боя за коса
и не искам да имам приятели,
искам вечно да бъда сама.

В огледалото разглеждам си тялото,
нима ще бъда жена?
От гърдите ми леко повдигнати,
смеят се малки черни зърна.

Не разбирате ли, момчета,
каква е мойта цена
Тя е ниска за летните плажове
и висока за ваш’те сърца!

По елхите гирлянди окичени
смеят се с празна светлина.
Невъзможно е да се обичаме,
аз съм малка висока скала.


5. „Само двама“


С тебе май сме само двама,
малко, но не съвсем.
Продължаваме играта –
аз със теб и ти със мен.

Даже никой да не чува
наште песни засега,
корабът ще си пътува
във морето от неща.

Така че, само двама
ще влезнем с теб във храма.

Нестинарките във огън
влизат с босите крака,
ние с тебе ще докажем,
че има смисъл от това.

Който иска – да се маха!
Ние с тебе ще вървим.
Не е време за уплаха.
С огън нека да горим!

Така че, само двама
ще влезнем с теб във храма.

В спомените си от детство
няма да се връщам аз.
Пътят, който ни остава
е в очакване пред нас.

Видеото ни представя
чужди клипове безброй.
В клипа на живота собствен
аз съм главният герой.

4. „Човекът змия“


Влизам тихо в мойта стая
и се свивам на кълбо.
Аз съм змия и не желая
да говоря с никого.

Кожата не ща да сменям
през последния сезон,
само тихо ще мечтая
за отминал слънчев стон.

Рисковано е да открия
моя истински портрет,
по-добре да си отида,
за да бъде всичко в ред.

А езикът ми ще съска,
както никога преди,
и зъбът отрова гъста
с твойта плът ще сподели.

Никой, никой и днес не пожела
живота си да свърже
с една студена змия.

Аз съм останал
сам от своя вид
и съм безсмъртен,
като бог велик.


3. „Арлина“


Остригала косата си,
ще се превърнеш във начало,
от което тръгват три змии –
жартиери с нова марка „тяло“.

Арлина, време е
от сън да се събудиш.
Арлина, време е
на лов за любов сама да тръгнеш.

Разкъсай бързо майка си на малки, разтварящи се споменчета бели.

Единствено от теб аз искам
внимателно да гледаш любовните табели.

Красив роман е любовта,
но знам, че да четеш ти мразиш.
Сложи си черни очила
и съвестта си ще запазиш.

Дали си истинска, не знам,
но това не ме интересува.
В живота ми си „суперстар“,
със теб по-малко се срамувам.

2. „Патриотична песен“


Плътно до своето рамо си ти,
златни нашивки и голи гърди.
С камшик дирижираш грозни деца,
със стиснати зъби те пеят сега:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

Човек със анцуг грухти през града,
с дебел пръст ме сочи на свойта свиня
и те любезно на смърт ме осъждат,
а своето семе в „Москвича“ развъждат.

Аз съм едно малко перде
и ти ако искаш,
ела да сме две.
Така на прозореца ще стоим закачени,
за да закрием всички вътрешни проблеми.

Ленски и Болев останаха само на камък,
славеят на Славейков
паниран е по-сладък,
а ваш’то сърце се разтваря в чиния
за „сръбско“,
„хеви метал“
и гроздова ракия.

1. „Скорпионите танцуват сами“


Обичам само теб,
твоите дълги игли.
Пронизващи само мен,
скорпион с лилави черти.

Ти мислиш за отровата в мен.
Някой ти е казал, нали?
Ако искаш да вярваш на тях,
махни се от пътя ми!
Танцуват скорпионите
своите мрачни игри.

Отрова нямат те,
ела и не се плаши.

На брега на морето
са кристалните светове.
Един бог със сребърни пръчици
спокойно сам яде.

Обичам само теб,
твоите студени очи.
Пронизващи само мен,
човекът със лилави черти.

Някъде в мен останаха
мяукащи котки – лъжи.
Но античният вятър студен
ми каза, че това си ти.
Скорпионите танцуват сами.


Коментари

Свързани:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *