Пиехме кафе със завеждащата отдел „Етнография“ към Регионалния исторически музей доц. Баснарска, когато тя извади от картонения плик с покупки малко пухкаво розово елеченце, погали го с ръка и ми разказа следната история:
„В къщата на баба ми, на село, в заключеното най-долно чекмедже на скрина, сред напластени орехови листа от край време се пазеха неща, дето не бяха за пипане от всеки и се вадеха рядко.
Там имаше дървена кутия, пълна с малки черно-бели снимки с къдрави ръбове, стара носия (пъстри плетени чорапи, кенарена риза, вълненик* и тъкана престилка), излъскано от употреба вретено и… две розови елечета.
Те бяха малки, като за дете, но много различни – едното беше от кадифе, с тънки презрамки и нанизана връв за пристягане на двете предници, другото – синтетично и капитонирано.
Знаех, че ако провра китка и надяна кадифеното елеченце донякъде на ръката си, мислено щях да се върна в детството на баба ми, за което тя много ми е разказвала, а ако си „сложех” другото – в моето собствено детство, което за разлика от нейното е било и фотографски документирано.
По онова време съм тичала по циментовата градинска пътека и съм клякала да помириша кокичетата, както и пренесените от гората и заселени в градината ни синчец, петлец и кокошчица; протягала съм ръчички и съм хващала пчелите, жужащи около първите разцъфнали цветя.
Никога нито една от тях не ме е убола, а когато един летен ден съм занесла на баба си стършел, който, вместо люто да ме ужили, кротко лежал на дланта ми, баба ми въздъхнала и рекла: „То се е видело, че и ти си като мене” и отишла в селския магазин, за да потърси розов плат и да ми ушие елеченце.
Защото розовото елеченце е символичният знак, че детето, което го носи, когато порасне, ще има дарбата да бае**; дарба, която се предава в рода ни по женска линия, но само на едно дете от всяко поколение.
Аз получих този дар от баба ми, защото самата тя има две момчета (баща ми и чичо ми) и дарбата е прескочила през поколение, а аз ще я предам на внучка ми – детето на единствения ми син.
Защото, онзи ден, докато затварях бурканчетата със сладко от касис, под навеса на вилата, Сия, която си играеше в градината, дойде и ми донесе живо малко пепелянче…”
* Вълненик – част от северняшкия народен костюм – ситно плисирана женска пола, от фин вълнен плат, долният край на която е обшит с лента от черно кадифе и поръбена с черна дантела.
** Баене, баяние – лечителско умение, което се прилага против уплах, уроки и други увреди, нанесени на човека от лоши помисли или зли сили.
„10 изречения = история“ e проект на © 10-те най и писателката Светла Дамяновска.
Според определенията микропроза е всеки текст, който е с обем до 1000 думи. Има и друга теория, според която това е текст, който съдържа само 10 изречения. Микроразказите на Светла Дамяновска са волен полет на въображението в митологичната фантастика и… нейното съвременно битие. Можете да ги наречете чиста измислица, но не забравяйте какво е казал Джеймс Хъгинс: „Голяма част от легендите водят началото си от факти“.
Светла споделя, че пишейки тези текстове, за малко се е превърнала в гид на читателите в света на религиите и митологиите. Защо е нужно това, може би ще се запитате? Нийл Геймън го е казал така: „Религиите са места, където да застанем, да погледнем – наблюдателници, от които разглеждаме света.” А светът е пъстър и интересен, освен това се простира мноооого извън нашия кръгозор. Няма лошо да вдигнем бинокъла и да погледнем към хоризонта.
Писател, автор на множество поетични, прозаични и краеведски книги. Носител е на 70 литературни награди от национални и международни конкурси. Член-основател е на Дружеството на писателите – Враца и член на Съюза на българските писатели.
