Не съм имала възможност да видя на живо прочутата Странджанска зеленика (Rhododendron ponticum), но по описания тя е вечнозелено растение, с едри, оцветени в различни оттенъци на розовото и лилавото цветове, събрани в големи букети на върха на стъблото. Името ѝ в превод означава „розово дърво“ (образувано е от гръцките думи родон (ῥόδον) – роза и дендрон (δένδρον) – дърво), но е по-скоро храст, който вирее в букови и дъбови гори в планината Странджа.
Растението е много старо (преживяло е последния ледников период) и като всички древни организми е много коварно – забележително красиво, но отровно от корена до върха. Признаците на отравяне със Зеленика са обилно слъзотечение, слузна секреция от носа, повишено слюноотделяне, повръщане, брадикардия, гърчове, нарушения в дишането и сърдечната дейност… и смърт.
Има едно старо предание от времето на османското владичество по тези земи, което разказва за някакъв нов местен управник, който с пристигането си забранил нестинарските игри и почитането на Свети Константин (по местно му Костадин) и Елена, и разпоредил на този ден в „неговите” села да варди войска и да полива с вода огньовете, запалени в подготовка на жаравата за обредните танци.
За пръв път от хиляди години на този свят за местното население ден нямало нестинарски игри, щат – не щат, хората се покорили на волята на управника, но главният нестинар, след като се помолил пред иконата на светците, излязъл от селото и се изгубил в пазвите на планината. Върнал се след три дни, а вечерта отишъл в дома на племенника си, който бил слуга на управника, и му дал една много мъничка кратунка с горски мед от диви пчели.
Управникът много обичал да закусва голям къшей мек бял хляб, дебело намазан с масло и мед. На следващия ден закусил с наслада, а малко по-късно от очите, носа и устата му започнала да блика оная вода, с която неговите гавази преди няколко дни поливали празничните огньове на християните.
Турчинът умрял в мъки, а сред хората се разнесла мълвата, че светците са го наказали заради съсипания си празник, но за всеки случай, слугата му предвидливо бил изгорил малката кратунка с остатъците от меда, направен от прекрасния нектар на Странджанската зеленика.
„10 изречения = история“ e проект на © 10-те най и писателката Светла Дамяновска.
Според определенията микропроза е всеки текст, който е с обем до 1000 думи. Има и друга теория, според която това е текст, който съдържа само 10 изречения. Микроразказите на Светла Дамяновска са волен полет на въображението в митологичната фантастика и… нейното съвременно битие. Можете да ги наречете чиста измислица, но не забравяйте какво е казал Джеймс Хъгинс: „Голяма част от легендите водят началото си от факти“.
Светла споделя, че пишейки тези текстове, за малко се е превърнала в гид на читателите в света на религиите и митологиите. Защо е нужно това, може би ще се запитате? Нийл Геймън го е казал така: „Религиите са места, където да застанем, да погледнем – наблюдателници, от които разглеждаме света.” А светът е пъстър и интересен, освен това се простира мноооого извън нашия кръгозор. Няма лошо да вдигнем бинокъла и да погледнем към хоризонта.
Писател, автор на множество поетични, прозаични и краеведски книги. Носител е на 70 литературни награди от национални и международни конкурси. Член-основател е на Дружеството на писателите – Враца и член на Съюза на българските писатели.
