Има една стара българска поговорка, която гласи: „На човек насила можеш да му вземеш всичко, но насила не можеш да му дадеш нищо.”
„Така е и със знанието и познанието”, помисли си старата жена, и с яден жест захвърли мобилния си телефон на леглото, защото единствената ѝ внучка, която носеше наследствената дарба на прорицателка и лечителка, за кой ли път категорично отказа да дойде през ваканцията, за да бъде обучена в тайнството на врачуването и баенето, а жената вече беше сигурна, че няма да доживее до следващата ваканция, за да се надява, че с времето момичето ще размисли.
Отвън вече бяха спрели три коли с угрижени хора и търпеливо чакаха тя да се покаже и да посочи кой да влезе пръв.
Жената тежко се надигна, излезе на двора и когато погледна през оградата, сякаш гръм я удари – в една от колите седеше невзрачно младо момиче, но дарбата му, дарбата му светеше като факла – дарба да помага на хората и да лекува, дарба, която не може да се придобие, нея или я имаш по рождение, или – не.
Старата ясновидка и баячка разбра, че това болнаво, безродно, осиновено от случайни хора дете е изпратено пред прага ѝ, за да открадне знанията и уменията ѝ.
Предаването на тези специални „науки” можеше да стане по няколко начина: от сърце – когато старата жена доброволно и с удоволствие предава знанията си и губи силата си (обикновено на нейна пряка кръвна наследница); чрез откупено баене (когато баячката приеме пари за услугата си и „се продаде”, заради което загубва способностите си завинаги); или чрез „крадена басна” – когато баячката бива подведена, че бае на урочасан човек, а всъщност „урочасаният” чува и прихваща „басната” (специалните думи).
Бабата въздъхна примирена, но и обнадеждена – примирена, че умението ще си иде завинаги от нейния род; обнадеждена, че все пак ще го предаде на талантлив човек – човек, роден за това.
Тя извика момичето, настани го на стола под асмата, взе конец от дрехата му и го пусна в стъклена чаша с чиста вода.
Конецът се завъртя, описа спирала на повърхността на водата, бабата провидя в тялото и душата на момичето и разбра, че то дори не знае за истинската цел на посещението си.
Приспа душата му и започна да нашепва тайните и думите, които цял живот криеше ревниво от абсолютно всички, и с всеки изречен звук, силата ѝ малко по малко изтичаше от нея и се вливаше в момичето, което седеше вдървено на стола и я гледаше с широко отворени и невиждащи очи.
„10 изречения = история“ e проект на © 10-те най и писателката Светла Дамяновска.
Според определенията микропроза е всеки текст, който е с обем до 1000 думи. Има и друга теория, според която това е текст, който съдържа само 10 изречения. Микроразказите на Светла Дамяновска са волен полет на въображението в митологичната фантастика и… нейното съвременно битие. Можете да ги наречете чиста измислица, но не забравяйте какво е казал Джеймс Хъгинс: „Голяма част от легендите водят началото си от факти“.
Светла споделя, че пишейки тези текстове, за малко се е превърнала в гид на читателите в света на религиите и митологиите. Защо е нужно това, може би ще се запитате? Нийл Геймън го е казал така: „Религиите са места, където да застанем, да погледнем – наблюдателници, от които разглеждаме света.” А светът е пъстър и интересен, освен това се простира мноооого извън нашия кръгозор. Няма лошо да вдигнем бинокъла и да погледнем към хоризонта.
Писател, автор на множество поетични, прозаични и краеведски книги. Носител е на 70 литературни награди от национални и международни конкурси. Член-основател е на Дружеството на писателите – Враца и член на Съюза на българските писатели.
