Часът може би беше около девет сутринта, а денят – като всеки друг през последните седмици на домашна изолация. Кафе, бърза закуска и дълги часове в нервно тракане по клавиатурата – тази до болка позната рутина ме очакваше.
Тъкмо се канех да водя мирни преговори с мозъчните си неврони, които от няколко дни упорито се опитваха да абдикират и да ме оставят да се оправям сама с тягостната непоносимост на физическите ограничения, когато телефонът ми прозвъня.
Беше доставчикът на куриерската фирма. Не исках да залагам големи надежди, но силно се надявах да ми я носи. Бях поръчала и други неща и не знаех кое от тях е намерило пътя си. Облякох се нетърпеливо, маскирах се като нещо средно между нинджа и медицинска сестра, и изтичах по стълбите. Куриерът ми подаде плик, в който усетих твърд правоъгълен предмет. Беше тя! Тя беше!
Качих се обратно, разкъсах пакета като малко дете, на което е обещан искан подарък при условие, че завърши годината с шестица. После затворих лаптопа. Щях да работя по-късно, точно в онзи момент ми се искаше да живея бавно. Открехнах първата страница с вниманието на прецизен бижутер… За секунди се пренесох там, където не бях, а имах крещяща нужда да бъда.
Не успях да затворя книгата лесно, съответно не стигнах и до работата, защото стана късно. Обаче дишах за първи път от цяла вечност. Поемах си дъх с наслада от живота. Невроните промениха решението си. От утре пак щяха да бъдат себе си и никъде нямаше да ходят.
Книгата на Светлозар Желев „За бавното живеене и насладата от живота“ (изд. „Колибри“) е произведение, което излиза от всякакви рамки за клишета и ражда нещо съвършено ново и, по мое скромно мнение, уникално. Да живееш бавно… Какво е бавното живеене, кой дава тласък на тази идея и как да го постигнем са нещата, които ще откриете в редовете на този, бих си позволила да го нарека, мащабен проект, включващ текстове на редица високо ерудирани личности. И, не, тази творба със сигурност не е за небрежно четене. Тя е висока литература, елегантен стил, впечатляващи истории и много, много смисъл във всеки ред.
Представям ви 10 цитата от книгата за бавното живеене и ви предизвиквам – откраднете си време да ги прочетете в пълно спокойствие и липса на всякакви дразнители. Не преминавайте през редовете механично, направете го с пълно съзнание и концентрация. После ще разберете защо ви казвам всичко това. Приятно (за)бавно четене!
1. „Бавно. Събудете се бавно, оставете живота да потече във вените ви заедно с глътките чай или кафе. Прояснете мислите си, помислете за деня, за любим човек и любимо място. Отпийте от емоцията. Излезте и свършете нещо добро, накарайте някого да се усмихне, причинете щастие. Направете деня си. Вечерта идва, а с нея и спокойствието на нощта. Животът е ваш. Намерете и се насладете на красотата в него, създайте я, ако не ви стига. Прегърнете и целунете близък, обичайте. И прочетете няколко страници. Бавно и с удоволствие.“
2. „Когато отидем някъде, там вече ние самите сме други. Самото мислене за пътуването ни прави други. Не е въпрос за смяна на географска позиция, не е въпрос на промяна на състояние – работно, ежедневно, битийно, – в място, на което да почиваме. Не го прави дори морето. Морето, което винаги е било нещото, което най-много ме зарежда. Не го правят и спокойствието на планината, и чистотата на въздуха, искрящата белота на снега, не го прави слънцето над Егея, над заливите и островите, не го прави и ситният пясък на Тайланд, не го правят и хората по улиците на Париж, Лондон, не го правят и Колизеумът, Piazza di Spagna и Fontana di Trevi в Рим или Синята джамия, „Айя София“, дворците „Топкапъ“ и „Долма сарай“, или Йерибатан, изключително красивото водохранилище в Истанбул. Не го правят според мен и пирамидите или храмовете на Петра, където не съм бил, или Куско и Мачу Пикчу в Перу, също места, които бих искал да посетя. Пътуването е душевно състояние, желание, копнеж, пътуването е промяна.”
3. „Вярвам в непосилната лекота на битието. Вярвам в любовта дори по време на холера. Вярвам в трима другари. Вярвам в смисъла на живота дори след сто години самота. Вярвам, че всеки може да стигне мечтите си, дори да е самотен бегач на дълги разстояния. Вярвам в споделеността на вино от глухарчета. Вярвам в красотата като гравьор на сънища. Вярвам, че всичко отминава след нищожно количество болка. Вярвам в живота като начин на употреба. Вярвам в дълга към удоволствието. Вярвам в смеха и забравата. Вярвам, че всеки има право на поправки. Вярвам в живота назаем. Вярвам в отхвърлянето на гордостта и предразсъдъците. Вярвам, че след зимата на нашето недоволство ще дойде пролет. Вярвам в след утрешния ден.“
4. “Защо никога не можем да сме искрени? Защо не си казваме какво ни е на сърцето и устите? Защо премълчаваме, крием, увъртаме? Толкова ли е трудно да сме честни? Не може ли просто да сме чисти един към друг, без сметки, без възползване, без задни мисли? Как може да ни пука какво ще кажат хората, какво ще мислят за нас, че не всички ще ни харесват заради изборите ни или за това, което сме? Фалш, суета и сметкаджийство. Повдига ми се от скрупулите и „обществените“ порядки. Въпросите са риторични. Лицата ни са в мъгла от безспирния танц на маските. Търся очите винаги, дано прогледна.“
5. „Нуждата от близост, топлина и докосване е движещата енергия на нашата цивилизация. Понякога липсата им ражда чудовища, много пъти прекрасна литература и емпатия. Стремежът към тях е заложен във всяко човешко същество още от раждането и най-големият ни дълг е да ги даряваме винаги. Нищо не е по-велико от усещането да си обичан.“
6. „Никога не съжалявай за това, което си пропуснал, за мястото, на което не си бил или не си останал. Всичко е там, където си, в това, което правиш. Ти си този, който създаваш света около себе си. Ти си центърът на собствената си сътворена от теб вселена. Само животът е другаде.“
7. „Малко са нещата, които могат да те удържат цял. Думите и емпатията. Любовта е просто тъканта на съществуването.“
8. „Няма по-висока планина от собственото ни неверие в себе си. И по-дълбоко море от собствените ни страхове. Ние сме далечни галактики и се отдалечаваме от себе си със скоростта на светлината. Останали са в нас само прашинки от първоначалната материя, но ни е нужен колайдер, за да ги открием и опознаем. Когато спрем да се вглеждаме в другите, ще се намерим. Мракът навън е по-ясен от светлината, защото тъмният прозорец е огледало. Само със затворени очи ще прогледнем.“
9. „Вярвам в магията, която носи всеки ден, вярвам в споделеното питие с приятел, вярвам в страниците на книгите, вярвам в гледката от прозореца на кола, влак, автобус или самолет, вярвам в първото вдишване на въздуха в планината, вярвам във верандата на „Диаманти“, в морето и каналите на Брюж, в места, хора и спомени, вярвам в острови и стълби, вярвам в любовта и красотата, вярвам в прегръдката и целувката, вярвам в близостта между хората и емпатията. Тези неща ме правят щастлив. И това да си ги причинявам. Аз съм заклет хедонист.“
10. „Създавам Движение за бавност – за бавно четене, бавно ядене, бавно пиене, бавно живеене. Писна ми да бързам. Писна ми от бързи срещи, бързи погледи, бързо четене. Цялото ни общество е изградено набързо. Набързо сготвяме нещо, набързо хапваме, набързо се виждаме с приятели, набързо вземаме някоя почивка за лятото, набързо минаваме да гласуваме, набързо се влюбваме и набързо разлюбваме.
Съгласен съм напълно с Льоса, че това бързане унищожава цивилизацията. Бързите удоволствия, без да се замисляш, без да вникваш надълбоко, без да се отдаваш, без да влагаш душа в каквото и да е – от секса през политиката до ежедневието и бита, – водят до неприемлива загуба на човечност.“
Антоанета Дойчинова е преводач-редактор по образование. Обича пътешествията, хубавата храна, добрите хора, книгите и писането. Не харесва стереотипите и предразсъдъците, особено в литературата. На философията ѝ за живота най-добре пасва цитат от любим автор (Карлос Руис Сафон): „Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.“
