Още от момента, в който се появява новината, че романът на Анди Уеър ще бъде екранизиран, около „Проектът „Аве Мария“ започва да се натрупва очакване. Не само заради успеха на „Марсианецът“, а и защото този път задачата изглежда по-трудна – по-затворено действие, по-малко герои и много повече време, прекарано в главата на един човек.
И да, това не е типична история за космоса, а филм, който трябва да държи вниманието почти изцяло върху един актьор и върху нещо, което дълго време дори не прилича на класическо кино действие.
Проектът тръгва бързо още на ниво идея – ръкописът на романа стига първо до Райън Гослинг, който толкова се запалва, че сам търси продуцента Ейми Паскал и задвижва филма.
Режисиран от емблематичното творческо дуо Фил Лорд и Крис Милър, които стоят зад хитове като „Облачно с кюфтета“, „Lego: Филмът“, „Внедрени в час“ и поредицата за Спайди-вселената, лентата ни води отвъд пределите на Слънчевата система, в търсене на спасение за Земята.
1. Филмът започва да се прави, преди книгата дори да излезе
Още преди романът да стигне до книжарниците, правата вече са договорени. Това не се случва често и говори за доверието към Анди Уеър след „Марсианецът“. Гослинг прочита ръкописа и реагира бързо. Вместо студио да търси актьор, тук актьорът търси филм. Това обръща стандартния процес и обяснява защо адаптацията запазва толкова много от духа на книгата.
2. Режисьорите променят стила си, за да паснат на историята
Фил Лорд и Крис Милър са известни с динамика и бърз ритъм, но тук забавят темпото. Историята изисква време – за мислене, за реакция, за грешки. Те не третират филма като комедия или чисто жанрово приключение. Камерата често остава върху Гослинг по-дълго, отколкото зрителят очаква, а паузите имат значение. Това е осъзнат избор, който дава въздух на историята.
3. Сценарият избягва да „обяснява“ науката
Сценаристът Дрю Годард (Хижа в гората, Тежки времена в „Ел Роял”) взема решение, което променя усещането за филма – вместо героят да говори дълго за научни процеси, зрителят ги вижда в действие. Експериментите, провалите и новите опити се превръщат в сцени със собствен ритъм. Така науката не тежи, а движи историята напред. Това е труден баланс, който вече веднъж е работил при „Марсианецът“.
4. Декорите в кораба са изградени физически
Една от големите разлики с много съвременни sci-fi продукции е, че тук не всичко се случва пред зелен екран. Вътрешността на кораба е построена като реален декор, в който Гослинг може да се движи, да докосва предмети и да реагира на среда, която съществува. Това се усеща в детайлите – в начина, по който светлината пада, в текстурата на повърхностите, в движенията на камерата.
5. Роки е създаден така, че актьорът да има на кого да „отговаря“
Вместо да оставят всичко за постпродукцията, екипът решава Роки да присъства на снимачната площадка под някаква форма. Използвани са комбинации от кукловодство, референтни модели и актьор, който да даде ритъм на сцените. Това позволява на Гослинг да реагира на нещо конкретно, а не на празно пространство. Резултатът е по-естествено взаимодействие.
6. Най-трудните сцени са тези с комуникацията
Връзката между Грейс и Роки не се случва за секунди. Тя се изгражда постепенно, през серия от опити. Това изисква прецизност – всяка пауза, всяко повторение, всяка реакция трябва да изглежда логична. Режисьорите не бързат с тези моменти, защото именно там се създава усещането, че два напълно различни вида наистина започват да се разбират.
7. Снимките включват нестандартен метод с „живи“ указания
По време на някои сцени Гослинг получава съвсем реални насоки през слушалка, докато играе. Това звучи странно, но дава свобода на режисьорите да променят сцената в движение. Реакциите стават по-спонтанни, а моментите на колебание изглеждат по-истински.
8. Камерите са избрани с мисъл за мащаба, не за ефекта
Използването на IMAX камери не е обикновен маркетингов ход, използван често в съвременното кино. В „Проектът „Аве Мария“ форматът позволява да се усети празнотата на космоса и изолацията на героя. Кадрите са по-дълбоки, пространството изглежда по-голямо, а самотата – по-осезаема. Това е визуално решение, което работи в полза на историята, а не само на зрелището.
9. Музиката не води сцените, а ги следва
Композиторът Даниел Пембъртън избягва типичния „космически“ звук. Вместо големи теми и драматични оркестрации, той работи с по-приглушени мотиви, които се появяват и изчезват. В някои сцени музиката почти липсва, което усилва усещането за истинска самота и безкрайна изолация.
10. Как да задържиш вниманието върху един човек?
В основата си филмът разчита на това зрителят да остане ангажиран с един герой, който дълго време е сам. Това означава, че всяко движение, всяка пауза и всяка реакция трябва да носят смисъл. Камерата не може да „избяга“ към друг персонаж или сюжетна линия. Всичко минава през присъствието на Гослинг. И „Проектът „Аве Мария“ успява…
Историк по образование и разказвач на истории по професия. Следи отблизо културните събития и вярва, че добрата журналистика започва с любопитство. Харесва театър, пътувания и улично изкуство. Вдъхновява я градската среда и често ще я видите с фотоапарат на рамо.
