Мария-Антоанета пристига във Версайския дворец едва тринайсетгодишна, изпълнена с очаквания, които реалността бързо ще попари. Наивна и неопитна, тя се сблъсква в самото начало с многобройните условности на френския двор, които започва да нарушава с екстравагантния си моден вкус, слабостта към скъпите накити и влечението към танците. И все пак уединеният живот на австрийското императорско семейство ще ѝ липсва във Версай – тук дори брачните ѝ неудачи и раждането на първото ѝ дете са публични афери.
С пристигането ѝ френският народ я приема и тя бързо става негова любимка, но Революцията, с цялата си дива и зверска жажда за мъст, ще направи всичко по силите си да промени този факт, а самата Мария-Антоанета ще стане неин неволен съучастник. Гилотината ще отсече главата ѝ, когато тя е едва на трийсет и осем, а историята ще я запомни като една от най-противоречивите фигури на осемнайсети век, приписвайки ѝ думи, които никога не е изричала: „Щом нямат хляб, дайте им пасти!“.
През април 1770 едва тринайсетгодишна Мария-Антоанета потегля с австрийската си свита за Франция, без дори да подозира съдбата, която я очаква. На границата между двувековните заклети врагове каляските спират на необитаем остров, където специално за случая е вдигната постройка с две стаи – източната има изглед към австрийската земя, западната е обърната към френските владения. Младата девойка влиза през източния вход, сваля всичко австрийско от себе си, прекосява гола символичната граница между двете страни и едва тогава облича френските кралски одежди. Ритуалът се извършва пред очите и на двата кортежа, а французите настояват тя да се раздели дори с любимото си австрийско кученце. Раздялата не трае дълго, а този инцидент става повод френският двор да ѝ лепне прозвището Autrichienne или Австрийската кучка, тъй като chienne също означава и кучка.
Седем години изтичат от сватбата на френския престолонаследник и Мария-Антоанета и през цялото време майка ѝ, австрийската императрица Мария-Тереза, си скубе косите – съюзът между доскорошните врагове ще бъде окончателно скрепен само след раждането на наследник. Във френския двор, където кралската спалня далеч не е уютно, частно местенце, а публична сцена, на която се решават държавни въпроси, плъзват всякакви слухове – Луи не може да стане баща, бъдещата и последна кралица на Франция не може да зачене. От кошмара двамата търсят спасение по свой начин – Луи се отдава на любимите си занимания по история, география, математика и астрономия, а младата кралица се впуска в танци и развлечения. Едно гостуване на брат ѝ – Йозеф II, слага край на брачните несгоди и петнайсет месеца по-късно на бял свят се появява първата им дъщеря.
Майчинството няма да промени много нравите на младата френска кралица и тя ще продължи да харчи щедро държавните пари. След смъртта на дядо си, стария френски крал, Луи XVI ще ѝ подари Малкия Трианон, неголям замък в земите на Версай, където тя често ще търси спасение от сплетните и условностите във френския двор. Всичко тук е устроено така, че да създава уюта и уединението, които така ѝ липсват след пристигането ѝ от Австрия. Будоарът е снабден с подвижни огледала, които със специален механизъм се издигат от пода и създават защитен личен свят, откъснат от действителността, почти херметично затворен, в който цари разкош и сигурност и в който се допуска само най-тесният кръг от приятели. Тях Мария-Антоанета избирала не според положението им в обществото, а според отношението им спрямо нея.
През 1788 година художничката Виже Льо Брюн рисува последния портрет на Мария-Антоанета, с който тя ще се опита да преобърне нагласите на френския народ. Но опитът ѝ е позакъснял. Държавната хазна вече е изпразнена в подкрепа на американците във Войната им за независимост, най-бедните изнемогват под непосилната тежест на данъците и кралицата, която е известна с разточителството си и често набеждавана в австрийско коварство, лесно става изкупителна жертва на неудачите в управлението на държавата. И все пак внушението на картината е самата истина. Мария-Антоанета е грижовна и любяща майка, която се отдава изцяло на възпитанието и образованието на децата си. В предсмъртното си писмо до сестрата на Луи XVI тя пише, че не се страхува от смъртта, а от раздялата с „горкичките ѝ дечица“, както ги нарича.
Три години по-рано кралицата става жертва на един от най-големите скандали на осемнайсети век – „Аферата с диамантената огърлица“. Някогашният френски посланик във Виена, кардинал дьо Роан, към когото Мария-Антоанета от дете изпитва силна неприязън, копнее да спечели благоразположението ѝ. Подстрекаван от любовницата си, графиня дьо ла Мот, истинският организатор на аферата, той поръчва скъпа, но крещяща огърлица при известни парижки бижутери. Когато огърлицата е готова, подписът на кралицата под договора е фалшифициран, а в навечерието на любовното рандеву в градините на Версай се появява проститутка, която на лунната светлина прилича досущ на Мария-Антоанета. Не след дълго измамата е разкрита, но вече е станало твърде късно – проститутката е избягала с огърлицата, диамантите са продадени на парче в Париж и въпреки че виновниците са изправени на съд, кралицата и монархията понасят тежък удар.
На коронацията на Луи XVI Мария-Антоанета се появява с нова прическа, която според мнозина стигала метър от корените на косата до върха заедно с всички панделки и пера, които я красяли и прикрепяли. Заслугите за това творение са на любимия ѝ коафьор, мосю Леонар, а то отразява както духа на времето, така и размаха, с който живее в онези години младата и неопитна Мария-Антоанета. В писмо от юни същата година майка ѝ, която била известна с това, че гледала на дъщерите си като на пешки върху шахматната дъска на Европа, и която вярвала, че ролята им е да служат изцяло на интересите на Австрийската империя, предупреждава с истинска майчинска загриженост Мария-Антоанета, че е тръгнала по път, който ще свърши в тъмна и дълбока пропаст. Думите ѝ се оказват пророчески.
С щурмуването на Бастилията през 1789 започва краят на монархията. На всеки ъгъл из парижките улици за дребни монети свободно могат да се купят памфлети, libelles, които доскоро дворът има грижата да унищожава. Те рисуват чудовищен образ на кралицата, в който тя е представяна ту като харпия, ту като сфинкс или горгона, наричат я открито проститутка, вълчица и новата Медичи. Нападките са съпроводени от живописни и понякога откровено порнографски рисунки, представящи Мария-Антоанета в страстно съвкупление ту с мъже, ту с жени, ту с животни. Най-яростното перо на Революцията е на радикалния журналист Жак Ебер. Същият Ебер, който на процеса преди екзекуцията ще принуди сина на кралицата да подпише документ, който обвинява майка му в кръвосмешение. Това е единственото обвинение, на което Мария-Антоанета отвръща, „Всяка майка ще разбере, че това не е истина“.
През юни 1791 след продължителен принудителен престой в Тюйлери Мария-Антоанета взима нещата в свои ръце и организира бягството на кралското семейство с помощта на най-близкия си и доверен приятел, граф Аксел фон Ферсен. На хартия всичко изглежда лесно: целта им е да стигнат Монмеди, откъдето с помощта на външни сили да възстановят стария режим. Кралят се съгласява с този план и предрешени като буржоа, те потеглят заедно с двете си деца. Но по пътя всичко се обърква. Кралят е разпознат на няколко поста, каляската се движи твърде тромаво и вестта за бягството им ги изпреварва. След 22-часово изтощително пътуване и само на 70 километра от крайната им цел Мария-Антоанета и цялото ѝ семейство са заловени в заспалото провинциално градче Верен, и то не от националната гвардия, а от най-обикновени хора.
Последната среща между Ферсен и Мария-Антоанета е през февруари на следващата година, когато той пристига предрешен в двореца. Двамата прекарват заедно нощта в апартамента ѝ и на утрото се сбогуват. Те продължават да поддържат тайна кореспонденция с надеждата да върнат монархията, но усилията им остават без успех. По настояване на граф Ферсен коалицията от външни сили отправя закана, че ще срине Париж до основи, ако нещо се случи с кралското семейство. Този манифест завихря събитията и води до пълната отмяна на монархията. Луи XVI е прекръстен на гражданина Луи Капе и в началото на 1793, след като е признат за виновен по обвинения в държавна измяна и престъпления срещу френския народ, той е екзекутиран. В същия ден синът им е изтръгнат от ръцете на майка му и предаден на прост обущар, за да бъде превъзпитан.
Последните три месеца от живота си Мария-Антоанета прекарва в тясна килия със зазидан прозорец в Консиержери, затворът станал известен по време на Революцията като Преддверието на смъртта. Процесът срещу вдовицата Капе, както е записан в архивите на съда, започва на 14 август. Основните обвинения са две – държавна измяна и кръвосмешение. На последното дело Мария-Антоанета е осъдена на смърт. В последните часове от живота си тя пише писмо до сестрата на Луи, мадам Елизабет, с което се сбогува с любимите си хора и повтаря на сина си завета, оставен от баща му – да не търси отмъщение за смъртта им. На сутринта побелялата кралица на Франция облечена в проста бяла риза извървява пеша и с отрязана коса пътя до гилотината на Площада на революцията (днес Площада на съгласието). Трупът ѝ е захвърлен в масов гроб.
Кристина Николаева е преводач и преподавател по английски език. В свободното си време обича да чете и да пише, да кара колело и да прави любителски фотографии. Цени домашния уют и спокойствието.
