10-те най-любими детски книги на писателката Деси Нико

Десислава Николова (Деси Нико) е автор на романа „Алиса и петък вечер“, спечелил наградата за дебют в категория „Проза“ на престижния конкурс „Южна пролет“ през 2017 г. и радващ се на голям успех сред читателите. Освен с писане, тя участва и в проекта „Писател назаем“ и гостува в различни български училища, за да се срещне с деца. Непростимо е да изпуснем шанса да зададем няколко въпроса на Деси, която освен успешен съвременен български писател е и майка на прекрасна дъщеричка.

Как съчетаваш творческите ангажименти с времето, което е нужно да отделиш на прекрасната Далия?
Според мен, когато има дете, човек трябва да седне и да помисли как да разпредели времето и енергията си така, че да се чувства удовлетворен във всички сфери, които чувства важни лично за себе си. Не да гледа какво правят другите, как е прието да се живее, а да прецени какво ще функционира най-добре конкретно в неговото семейство. Ние сме си установили определен ритъм, който може би е странен за другите, но пък той ми позволява да работя на свободна практика не едно, а няколко различни неща, като в същото време детето ми не ходи на ясла и се разхождаме насам-натам общо взето по цял ден.

Кое е по-лесно – да посрещнеш очакванията на читателите или да отговориш на желанията на дъщеря си?
Засега не ми е трудно да отговарям на желанията на дъщеря ми. Струва ми се, че в нейния характер има някаква вродена съвместимост с моя характер. Относно очакванията на читателите… Не мисля, че трябва да се прави нещо специално по този въпрос. Не мога да насилвам творческия си процес нито като срокове, нито като тематика или стил. Мога само да се надявам, че каквото в крайна сметка се е родило, ще донесе очаквания (или неочаквания!) смисъл за читателите.

Какво обичаш да правиш в свободното си време и изобщо кога имаш свободно време?
Да го кажем така: съвсем свободно време нямам почти никога, но и съвсем работно време нямам почти никога. Засега намерението ми е да продължавам да поддържам като професия нещата, които в младежките години са ми били хоби: литература и кино.

Минавало ли ти е през ум да зарежеш някой сериозен ангажимент, за да обърнеш внимание на нещо, което е важно само за теб?
Моето определение за „сериозен ангажимент“ е именно „нещо, което е важно на първо място за мен“. Положила съм големи усилия да извоювам в живота си точно тази свобода и много държа на нея.

Смяташ ли, че е важно да запознаеш тригодишната Далия с литературата? Кой у дома ви се е заел със задачата да чете детските книжки?
Точно за това съм мечтала – как ще си имам дъщеричка и ще се опитам да отгледам у нея любов към книгите. Чета ѝ всеки ден и съм щастлива, че тя също много държи на това. Гледам обаче да не прекалявам, разрешавам ѝ да си гледа и филмчета, за да не почувства книгите като нещо твърде позволено, твърде насърчавано и в крайна сметка омръзващо.

Напоследък дори в България се наблюдава повишен интерес към детската книга. Дали наистина българинът има време да обърне внимание на децата си или всичко е въпрос на имидж пред обществото?
Струва ми се, че има известна показност в цялата работа, но дори и тя да е движеща сила, нали в крайна сметка води до интерес към книгите. По-добре така, отколкото изобщо да не се чете.

Правила ли си си селфи, на което има три задължителни елемента: книга, плажен чадър и нов лак?
Сега ме прецака, ще трябва да издам колко съм скучна. С малки изключения избягвам и селфитата, и парадирането с книгите, които чета. Не ползвам особено много плажен чадър, защото ми отива да съм мургава. Харесвам единствено класически френски маникюр, така че няма какво ново да показвам. Накратко, едва ли някога ще видиш такова селфи от мен.

Нещо за финал, преди да споделиш твоите 10 най-любими детски книги?
Няма да успея да се побера в десет, затова ще мамя мъничко. Започвам отсега: макар и банално, „Малкият принц“ винаги ще си остане една от най-съвършените книги за мен, но няма да хабя място за нея в списъка. Просто не смятам, че е за деца.

10. „Приключенията на Тентен“ от Ерже

Комиксите не са точно литература и само това е причината да сложа детективските истории за Тентен на последно място. Приключенията му са изключително интересни, забавни, красиво илюстрирани, а на мен най-любим ми беше вечно пушещият, вечно пиещият и псуващ капитан Хадок… Приличаше ми на баща ми.

9. От руските класики за деца: „Буратино“; „Незнайко“; „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“

Тези книжки най ги обичах във времето, когато все още не можех да чета и тормозех околните с това занимание. Сега, от позицията на писател, ми се вижда доста нелепа идеята да вземеш чужди герои, чужда история и да я пренапишеш с вариации, но фактът си е факт: като дете харесвах приключенията на Буратино повече от тези на Пинокио.

8. Книгите на Инид Блайтън

Тя никога не е била твърде популярна в България, но на нея дължа любовта си към английския език. Майка ми се беше усетила, че граматиката на Мърфи може би няма да ме заинтригува достатъчно и ме беше снабдила с десетки книги на Инид Блайтън в оригинал: първо по-бебешките от тях, за да свикна с езика, а после и поредиците приключенски романи с деца, които разследват разни неща.

7. И Астрид Линдгрен, разбира се…

Тук няма какво да се обяснявам. Всяка книга на Астрид Линдгрен е невероятно изживяване за едно влюбено в книгите дете, независимо дали говорим за по-скоро смешните истории с Карлсон и Емил от Льонеберя или за по-дълбоките емоционално „Братята с лъвски сърца“ и „Роня, дъщерята на разбойника“ (моята лична любимка). Бих искала само да вметна, че за мен е безумно да се променя по т.нар. политически причини, каквото и да било в „Пипи Дългото чорапче“. Никое дете няма да стане расист, защото бащата на Пипи е наречен негърски крал или защото е прочело, че в Китай ядат лястовичи гнезда.

6. Книги за животни

Животните винаги са ме очаровали повече от хората. В началните класове съм чела по не знам колко пъти „101 далматинци“ на Доуди Смит, защото много ми харесваше идеята кучетата да са собственици на хората, а не обратното; „Книга за джунглата“ на Киплинг, за да проумея веднъж завинаги какво точно представлява Законът на джунглата; „Птици, животни и роднини“ на Джералд Даръл, която ме вдъхновяваше да събирам на балкона насекоми в бурканчета и да мечтая за гръцки острови; поредицата за Доктор Дулитъл също ме вълнуваше особено силно… Докато изреждах осъзнах, че най-любимите ми книги за животни са все на британски автори.

5. „Юрски парк“ на Майкъл Крайтън

Ужасно си падах по динозаври. Затова не мога да опиша читателските страсти в детството си, без да спомена енциклопедиите за праисторическия свят и популярния роман на Майкъл Крайтън. Когато ми го подариха, вече бях гледала „Джурасик парк“ десетки пъти и не можех да повярвам, че книгата е още по-интересна от филма. Може да не се води за детска, но успява да обясни дори на дете основите на генното инженерство. По същия начин „Фатален срок“, пак на Крайтън, може да запали у едно дете интерес към квантовата физика.

4. „Хари Потър“

Когато се появи, вече бях тийнейджърка. Всяка следваща книга ме караше да не спя цяла нощ, а след това през деня да ме гледат лошо в училище, защото си я довършвах по време на часовете. Никога няма да забравя това вълнение!

3. Книги, изпълнени с хуманизъм

Като пораснах започнах да се интересувам от доста по-цинична литература. Като дете обаче много любими, дори по-любими от пиратските истории, ми бяха консервативни книги, възпитаващи романтични ценности и съпричастност към проблемите на бедните. Най-силно са ме грабвали: „Клетниците“, „Малката принцеса“, „Малкият лорд Фаунтлерой“, „Принцът и просякът“, „Приключенията на Оливър Туист“, „Магията на едно лято“… Смятам, че за децата в момента такава хуманистична книга може да бъде и „Крадецът на книги“ от Маркъс Зюсак.

2. Приказките на Андерсен, Оскард Уайлд и Вилхелм Хауф

Четях купища приказки като малка, но по-голямата част от тях не ме грабваха особено. Влюбвах се единствено в красиво написаните тъжни приказки. Спомням си, че когато гледах „Малката русалка“ на Дисни, се ядосах от щастливия за Ариел финал – намирах Андерсеновия вариант за далеч по-докосващ.

1. „Майчина сълза“ от Ангел Каралийчев

И това е приказка, и тя е тъжна, но си заслужава съвсем отделно място в моята лична класация. Първо място. Нямам кой знае колко спомени от четиригодишна, но ми се е запечатало как карах мама да ми чете точно тази книжка и много плачех за малкото лястовиче, останало самичко без майка си. Сега също не мога да я чета без сълзи, но вече от другата гледна точка – на лястовицата, която е принудена да остави малкото си. Цялата история е толкова силна!