10 стихотворения срещу летните жеги

В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
„Само теб обичам!“
Сега се давят думи
в средата на морето,
а зад стъклото пясъкът е сух.
Сега изгаря лято
на клада от бездушие,
а времето тече спокойно тук.

В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
„Само теб обичам!“
Сега умират чайки
в средата на небето,
а в стаята ми диша някой друг.
Сега пристига зима
със скука и съмнения
и времето тече спокойно тук.

Морето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка – всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

Вратата на банята е отвътре заключена,
но слънцето влиза отвън през прозореца
и се къпе във ваната,
и се смее във пяната,
а сапунът плаче, защото
му е влязло слънце в окото.

Превод: Валери Петров

За първи път съгледал плажа
със тел бодлива ограден,
така ми идеше да кажа
на младия пазач пред мен:

– Какво? Една табелка смешна
да се опитва мен да спре?
Да плащам вход, за да се срещна
със лично моето море?
…

Как не! От детските години
лазурът му във мен трепти
и миди розови и сини
хрущят под моите пети,

и чувам гларус да ме буди,
и ветрове да ме зоват,
и течните му изумруди
обтичат детската ми гръд,

танцуват неми водорасли,
звънти в ушите витлов звук…
Та нас ли
ще разделиш един от друг?
…

Послушно купих си билетче
и ей ме пак с морето слят…
Но где са? Нямаше ги вече
ни оня дъх, ни оня цвят!…

Взех за тази зима бяла раковина от слънчев плаж
Нека тя разкаже и без думи даже романът наш
Ах, романът весел тръгна в тиха есен с една шега
Дълго ли ще трае? Може ли да знае човек това?

Пак помня как прибоят грабна твоя глас,
но ти си моя казах аз.
И всяка твоя дума, казана преди
таз раковина ми шепти.

А романът бавно бе към края явно, разбрах това.
Щом го поразтворих той ми заговори едва едва.
В страниците бели пясък днес намерих от наще дни.
Пътища обратни песъчинки златни дари ми ти.

Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.

Навалица от дъждове
върху небето ми се струпа
и август беше вдъхновен…
А после клонът му се счупи.

И дъждовете изведнъж
се разхвърчаха из небето
и сребърни пера от дъжд
видях да падат и да светят.

Изпусната на свобода,
водата във пръстта се върна,
и в гроздовете от вода
в прозрачно вино се превърна.

В Созопол пътните врати не се затварят
и цяла нощ по дворовете лампа свети.
Тук уличките никога не се повтарят
и няма нужда тук от никакви поети.

Преди заспиване са часовете сладки:
щурците шият златните обувки на съня.
Морето чак до миглите достига.
И примирило свойте схватки,
изтрива земната пушилка на деня.

Рибарите простират свойте мрежи
на лунен въздух да се проветряват.
Оръжие не носи никой тук, понеже
звездите горе всичко наблюдават.

Тук хората стоварват мимолетните измами,
дано забравят ежедневните си робства.
В самотността поне да бъдат двама
и да ги приласкаят всички неудобства.

Тук всяко впечатление е първо впечатление.
И като истинска любов
ще се прекъсне ли навреме?
Тук никой не завършва своето стихотворение.
Тук всичко все е „тук“.
А преживяното?

Не може! Не, не може никой да ти го отнеме.

***
Не е измислица морето
и щастието съществува!
Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките –
о, мъничко
от вярата си във дърветата,

във най-щастливите предчувствия,
във поздравите на другарите,
във делниците и светкавично
вий ще намерите морето…
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!
Не е измислица морето
и щастието съществува!

Оставаме, оставаме и нищо, че е есен.
Oставаме, оставаме и нищо, че брегът е пуст.
Оставаме, оставаме понякога така,
пред погледа на залеза изпращаме деня.

Отива си и лятото, пристъпва есента,
отива си понякога и някоя мечта.

Един, един самотен плаж,
един скелет на лодка
и вече не е златен този пясък,
и вече не е слънчев този бряг.
Не, не, не почва листопада,
не, не, не, не, не идва есента!

А ние си оставаме, оставаме така
пред погледа на залеза изпращаме деня
и тръгваме на някъде – навярно към дома,
обрулени от вятъра вървим покрай брега.