Децата на 90-те имахме романтично детство. Ароматната баница с домашни точени кори, приготвената от баба лютеничка, компот от градински плодове и пухкави мекици с пудра захар за закуска. Гоненицата на двора, пясъчника на село и горещите молби за още десет минути игра преди вечеря. И Кака Лара с „Милион и едно желания“. Зареждахме се пред телевизора и потъвахме в него за часове (тогава ни беше позволено, все пак това събитие не се случваше всеки ден).
Гледахме на света с такава жажда и любопитство, че бяхме готови да го превземем целия. Мечтаехме да станем музиканти, лекари, полицаи, пожарникари, феи, принцеси и супергерои. Бяхме щастливи, защото чакахме ваканцията с трепет, както и Коледа, Великден и рождените си дни. Последните си бяха истинско събитие – един куп деца, парти сандвичи от франзела, всичките различни и нямахме търпение да ги опитаме, солети със сусам и домашен кекс с много какао.
И защото ни беше толкова хубаво през онези години, трябва да се връщаме към тях с каквото и когато можем – с (полу)успешни опити за направата на туршия, с разглеждане на стари снимки, с тършуване из старите чували. А защо не с едно пътешествие из страната на спомените?! За него ще трябва да си вземете само малко добро настроение и една-две носни кърпички за всеки случай. Тръгнахте ли вече? Докъде стигнахте? Може би сте някъде тук…
1. Стъклените топчета
Съвършено кръгли и красиви. Сякаш момчетата ги ползваха повече, за да си играят с тях. А ние, момичетата, си ги събирахме предимно за украшения. Слагахме ги в прозрачни стъклени чаши и им се любувахме. Или просто си ги подмятахме от ръка в ръка и слушахме тракането от сблъсъка на стъкълцата. Истинска почивка за ума. Чудя се къде ли са ми топчетата…
2. „Тамагочи“
Електронният ни домашен любимец! Динозавърче, коте, куче, пиле. Играчка, на която детското око не можеше да устои – свежи цветове и примамливи форми. А и какво друго ти остава като не ти дават да си вземеш (още) едно животинче? Или ти дават, но срещу висока цена – да завършиш срока с отличен! Казват, че фирмата производител предлага тази занимателна джаджа и в момента със запазената ретро форма и функции. Неее, изобщо не се изкушаваме да си вземем. Но просто така, за информация, някой знае ли къде се продават?
3. Пластмасовите войничета
Измисляш войни, целиш фигурките с фунийки, пращаш ги на специални тайни мисии. Не само момчетата ги имаха, и ние си играехме с тях. Може и да сме ги слагали на пост да пазят плюшените ни играчки, но все пак не сме ги пренебрегвали. И представителите на силния пол ползваха някои наши неща с друга цел. Лакът за нокти беше чудесно средство за пребоядисване на поолющената количка.
4. Комиксите и детските списания
Пазехме си ги, не ги давахме на по-малките си братя и сестри, за да не ги скъсат или надраскат с пастели. Все пак, не беше като да можеш да си го изтеглиш на компютъра. Бяха ценни, много интересни и чакахме всеки брой с нетърпение. Повечето от нас все още пазят по някой екземпляр от любимия комикс или списание сред книгите в библиотеката. Къде хукнахте? Има още, после ще ги търсите.
5. Миришещите листчета
Имахме си албуми, които пълнехме с цветни миришещи картинки. Помните ли как си ги „менкахме“? И когато някой имаше цяло тефтерче с листчета, другите деца се нарояваха около него и пазарлъкът започваше. Повтарящите се се пазеха, защото не се знаеше каква златна сделка може да се сключи с тях. Събирахме и малки картички с интересни надписи, лепенки, картинки от дъвки. Лепяхме ги в лексикони, по бюрото, носехме си ги навсякъде с готовност за размяна.
6. Колелото
Спускането по стръмен завой, надпреварването и звъненето със звънчето ни носеха незаменима наслада. Това гениално изобретение ни беше нещо като втора кожа и чудесен помощник при купуването на хляб. Летяхме, наистина летяхме!
7. Играчките от шоколадови яйца
Слончета, лъвове, птици, хипопотами. Колекционирахме си целите серии и играехме с тях от сутринта. Можехме да си правим цели градчета с говорещи животни, а когато приключехме със забавленията, ги прибирахме в кръгли метални кутии от бисквити. А бисквитите бяха толкова вкусни и ароматни, че играчките дълго ухаеха на тях.
8. Прашката и водните пистолети
Играта помежду ни беше ясна. Обаче да се скриеш в някой храст и да улучиш с дребно камъче случаен минувач… ето това си беше истински адреналин! Карахме възрастните да ни правят по-малки и по-големи прашки и ги носехме мушнати в късите панталонки, готови да ги извадим при атака. Кой каза атака? Вадете прашките! А може и водните пистолети – тънка водна струя в ухото може да извади от равновесие всеки зрял индивид. Тогава започва голямата гоненица.
9. Фунийките
Правиш си тръба от стара телевизионна антена. Връзваш я за парче дърво и става пушка. Правиш фунийки от списание „Жената днес“, които стават най-добри и започваш да стреляш. Но без главата. Ако застреляш противника в главата, се брои, че си се самоубил. Дисквалифициран си. Така правели момчетата през 90-те. Информацията е от извора. Ние, дамите, не ги помним толкова добре, защото бяхме живи мишени и това не ни харесваше. Предпочитахме тези хрупкавите вафлени фунийки, с две топки сладолед върху тях. 🙂
10. Ластикът
Не знам как се изписват онези странни нечленоразделни текстове, които си припявахме докато правехме най-различни оплитащи краката комбинации. Обаче още ги помня, не знам как е възможно. Кой ли е измислил тази гениална игра и я е украсил с такова незабравимо словесно творчество?!
В главата ми започва да звучи гласът на Асен Кисимов с „Къде остана детството“. Остана в сърцата ни, мисля си. И докато е там, докато го храним с любовта и умилението си, то ще ни се отблагодарява. Ще ни дава от магията си. Ще ни пази от скуката, ще ни разсмива и ще ни напомня, че животът не бива да се живее твърде сериозно. Трябва да правим и малко бели, нали?
Антоанета Дойчинова е преводач-редактор по образование. Обича пътешествията, хубавата храна, добрите хора, книгите и писането. Не харесва стереотипите и предразсъдъците, особено в литературата. На философията ѝ за живота най-добре пасва цитат от любим автор (Карлос Руис Сафон): „Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.“
