10 от най-успешните битки на българската армия

От 681 година досега, българската войска е гарант за съществуването ни като народ и държава. Водила безброй битки през вековете, тя винаги се е ползвала с обичта и доверието на българите, била е обект на гордост и пример с храбростта на воините.

След Освобождението на България, със заповед № 1 от 20 юли 1878 година на руския императорски комисар у нас – княз Александър Дондуков-Корсаков, е създадена Българската земска войска. Няма друга армия в света, която да не е позволила нито едно нейно знаме да бъде пленено в битка и да бъде изложено във военен музей на друга държава.

Героизмът и военните умения на българите са признати от световно уважавани военни капацитети. Някои от операциите на армията ни през Балканската и Първата световна война са влезли в учебниците и се изучават във военните академии по света.

Днес ще ви представим 10 от най-успешните битки на българската армия. Струва си да научите подробности. Черпим с доза патриотизъм!

1. Битката при Шипка

21-26 август 1877 г.

Въпреки че битката се е състояла преди официалното създаване на Българската армия, присъства тук, защото без нея армия нямаше да има.

За отбраната на Шипченския проход е сформиран така наречения Шипченски отряд – войскова формация с началник, командира на Българското опълчение генерал-майор Николай Столетов. Той се състои от 7 500 войници и 27 оръдия.

Решителният и най-тежък бой започва на 23 август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Около 10 часа те получават и подкрепление. Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване. Към 17 часа настъпва критичният момент. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 защитници. В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. Суеверен страх обхваща турците, когато срещу тях полетяват трупове. В последния момент пристига генерал Радецки с подкрепление. Той идва с казаци и взвод планинска артилерия.

По време на тридневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника — на повече от 8200 души. Турците минават към отбрана, което е повратен момент във войната за свобода на България и предначертава бъдещия краен успех.

2. Битката при Сливница

17-19 ноември 1885 г.

Мнозина определят битката при Сливница като бойното кръщение на младата българска армия. Водена е в района на град Сливница и село Алдомировци, местностите Три уши и Мека црев, в периода 17-19 ноември 1885 година. Съотношението на силите е приблизително 2:1 в полза на сърбите, които осъзнават, че успеят ли да спечелят това сражение, пътят им към София ще бъде открит. Освен това Сърбия разполага със значително повече оръдия от България – 72 срещу 40. В този момент въодушевлението на крал Милан е толкова голямо, че той заявява, че след седмица ще си пие чая в София. Българската армия обаче успява да защити родината си по един великолепен начин, което удивлява цяла Европа. В мъгливата утрин на 17-ти ноември 1885 година сърбите предприемат първата си атака на сливнишката позиция.

Общо за трите дни българските жертви са 1800 убити и ранени, а сръбските – 2100. Целта обаче е изпълнена и в следващите дни българите обръщат напълно хода на войната и от защитаващи своите позиции преминават в настъпление. Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.

3. Битката при Лозенград

22-24 октомври 1912 г.

Първото голямо сражение от Балканската война се свързва с боевете край Лозенград. По план настъпателната акция трябва да се ръководи от две български армии – Първа, командвана от генерал Васил Кутинчев, Втора, командвана от генерал Никола Иванов. Третата армия под командването на Радко Димитриев има задачата да достигне линията Татарлар- Каръмза.

Героичната българска войска напълно опровергава надменния маршал Фон дер Голц, който заявява, че „тази крепост може да бъде превзета само след 6-месечна обсада, и то от прусаци“.

Командващият турските войски, Махмуд Мухтар паша, отчаяно се мъчи с гола сабя в ръка да спре отстъпващите и да ги организира за отбрана. В този момент българските оркестри засвирват „Шуми Марица“ и този паметен боен марш наелектризира воините да краен предел. От хиляда крачки те се хвърлят срещу противника на нож, разбиват го и той побягва панически. Българите пленяват палатката и личния багаж на пашата. След боя се оказва, че няма нито един меден инструмент на военните музиканти, който да не е пробит от вражески куршум или шрапнел!

За шест дни 3-та армия прекосява 120 километра през най-трудно проходимата част на Странджа, по коларски пътища и кози пътеки. Изненадващият удар върху десния фланг на вражеския фронт е първата голяма победа за България. В Лозенград са взети ценни трофеи – 58 оръдия, 2 самолета и огромно количество боеприпаси. Генерал Димитриев прибира като символ на победата златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша. България дава 532 убити, 1500 ранени, а Османската империя – 1000 убити и 1000 пленени.

4. Битката при връх Средногорец (Родопската Шипка)

3 ноември 1912 г.

Връх Средногорец се намира в сърцето на Родопите, непосредствено до селата Полковник Серафимово и Фатово, и носи името си в чест на 21-ви Средногорски полк, воден от полковник Владимир Серафимов.

Годината е 1912, а България трескаво се подготвя за войната, която ще обедини всички българи в една държава. Докато турците готвят своя ответен удар, българското главно командване счита за по-добре да оттегли военните си. Наредено е отстъпление. Серафимов решава да не се подчини на по- висшестоящите и техните нареждания, обявен е за бунтовник и отцепник, но не отстъпва. Срещу него са четите на Явер Паша, 4 пъти по-голяма професионална армия и много по-добре въоръжена. Българите имат 3 дружини, съсредоточени край село Аламидере и една хвърчаща чета. На трети ноември се разгаря жесток бой. Атаките на противника следват една след друга. Жени и деца от околните села носят патрони на изнурените бойци и помагат на ранените. Пет противникови щурма са отбити с много жертви за неприятеля, но той продължава да напира яростно. В решителния момент средногорци се разколебават и огъват позицията си. Тогава зад тях изниква полковник Серафимов с гола сабя в ръка, на галопиращ кон, и извиква с гръмовния си глас: „Срам нямате ли? След мен, юнаци!“ – прекръства се и лично повежда своите бойци в решителна контраатака. Полковата музика на Маестро Георги Атанасов засвирва „Шуми Марица окървавена“ и наелектризира войните до краен предел.

По своя драматизъм и героични подвизи този бой много напомня величавата Шипченска епопея от 1877 година. Затова местните хора с любов наричат полесражението на паметния бой „Родопската Шипка“!

5. Атаката на „Дръзки“

21 ноември 1912 г.

След поражението при Одрин и значителните материални загуби турската армия изпитвала голяма нужда от нова техника, боеприпаси и продоволствие. На 20 ноември в щаба на флота се получило сведение, че от Кюстенджа за Цариград тръгват два египетски кораба с важен товар.

Отряд, състоящ се от флагмана „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ излязъл през северния проход на минното заграждение и при пълна светомаскировка се отправил да пресече пътя на конвоя. На 32 мили от Варна забелязват силуета на крайцера „Хамидие“. В първите часове на 21 ноември, отрядът атакува неприятеля. След като останалите пропускат, командирът на „Дръзки“ , мичман I ранг Георги Купов, взема самоубийствено решение – приближава се на 50-100 метра и нарежда скоростта да бъде намалена, за да може прицелването да е по-лесно. Но така българският миноносец е уязвим за оръдията на турския крайцер. „Дръзки“ изстрелва торпедото си и влиза в историята – най-успешната българска морска атака вече е факт. Торпедото попада в носовата част на турския кръстосвач и предизвиква взрив, който убива осем души и ранява около тридесет. „Дръзки“ опитва да се измъкне и върху него се изсипва яростта на поразения звяр, който го обстрелва с тежките си оръдия. Миноносецът е загубил пара и не може да увеличи скоростта си, за да избяга. Получава попадение в димовата тръба, но двигателят му заработва и „Дръзки“ се отдалечава.

Едва по-късно българските моряци разбират, че са се сражавали с „Хамидие“, а не с „Меджидие“, както са смятали първоначално.

6. Битката при Булаир

8 февруари 1913 г.

Булаирският бой се води в района на Булаир и старата крепост Цимпе. На бойното поле се срещат българската Седма пехотна рилска дивизия под командването на генерал-майор Георги Тодоров и османските Дивизия Мюретеби и Двадесет и седма пехотна дивизия под командването на Али Фетхи Окяр. В чест на победата на България е написан маршът „Булаир“.

На десния, северен фланг, са рилци, на левия, по-големия и по-труден, обстрелван с артилерия и откъм морето – тракийци. Поддържа ги 7-ми скорострелен артилерийски полк. Турците тръгват в настъпление още в 6 часа сутринта. Набезите им са насочени главно срещу левия фланг на българите.

Късно вечерта, след продължили дванадесет часа боеве, Мюртебната и 27-ма низамска дивизии са върнати там, откъдето рано сутринта са тръгнали. Само че с 6000 по-малко! Толкова са убитите – 4 хиляди пред 22-ри полк и 2 хиляди пред 13-ти полк. Общите загуби на българите са трима офицери от 22- ри полк и 118 войници, ранените са общо 6 офицери и 483 войници. В схватките знамето на турската бойна част е пленено от подофицера от 22-ри полк Димитър Терзийски от близкото до Самоков село Широки дол. И през ноември 1914 година то е върнато там, където му е мястото – в Самоков.

7. Битката при Одрин

26 март 1913 г.

На 26 март 1913 година, по време на Балканската война, българската армия постига една от най- славните победи в историята си – превземането на Одринската крепост. Известна като един от най-здравите фортове в Югоизточна Европа, тя била защитавана от гарнизон, наброяващ 60 хиляди войници и офицери, 524 оръдия и 60 картечници. Нейните укрепления ограждали внушителна площ в размер на 250 кв. км. Строена от европейски специалисти, според военните експерти, можела да падне само след продължителна обсада в течение на няколко месеца и то единствено от най-елитната и модерна армия по това време в Европа – пруската.

Войските са предвождани от генерал Никола Иванов, а командир на българските сили на източния сектор е генерал Георги Вазов, брат на Иван Вазов и генерал Владимир Вазов. На 25 и 26 март 1913 година българите, обхванати от невероятен боен дух, без страх от вражеския обстрел, нападат телените мрежи на двата големи форта Айджиолу и Айвазбаба. Тогавашните специалисти залагали главите си, че крепостта е непревземаема с щурм. Но тъкмо по този начин решават да я превземат българските войски. След близо 8-часов щурм всички укрепления в Източния сектор са овладени. Решителната победа на българската армия при Одрин довежда до края на Балканската война.

8. Битката при Тутракан

2-6 септември 1916 г.

През есента на 1912 година, Румъния предявява претенции към Южна Добруджа под претекст, че България разширила много територията си по време на Балканската война. След „Букурещкия мир“ от 1913 година, румънската Добруджанска армия окупира българските земи до линията Тутракан-Балчик. България е победена, без нейната армия да е бита. Румънците започват да строят Тутраканската крепост. Започва активно строителство на Тутракански „тет-де-пон“ под ръководството на белгийски и френски военни инженери и специалисти. Това е уникално, мощно и много модерно за времето си военно полево съоръжение за отбрана на Тутракан. Крепостта е построена за 3 години.

Пред такава отбранителна свръхмодерна за времето си крепост се изправя Преславската пехотна дивизия, командвана от опитния генерал-майор Пантелей Киселов. На 6 септември, след отблъскването на упоритите опити на румънските войски, преславските и софийските бойни части, само за 33 часа, превземат по блестящ начин най-модерната за времето си румънска крепост. Пленен е целият румънски гарнизон – около 28 000 румънски войници, 450 офицери, 150 оръдия, всичкото пехотно оръжие, боеприпаси, други материали, техника, каруци, коне и др. Вечерта на 6 септември прославеният генерал Киселов влиза победоносно в отново върнатия на България град Тутракан.

9. Битката при Червената стена (Македонската Шипка)

18 май 1917 г.

Червената стена е планински връх в Баба планина, днес минаваща през Македония и Гърция. В тази местност, в продължение на три месеца през 1917 година, се води една от най-епичните битки в историята на съвременната българска армия. От двете страни на линията са войските на България и Антантата – 6-та бдинска дивизия и 8-ма Тунджанска дивизия срещу две френски и една сръбска дивизия. Битката е наречена “Македонската Шипка”, защото войниците са използвали камъни, трупове и дървета срещу враговете си.

На 12 март 1917 година, стотици френски оръдия откриват огън по двата върха – кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война – българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отбива за три дни настъпващите към участъка ѝ френски части. Французите, обаче, успяват да превземат Червената стена. Но следва обрат.

На 18 май 1917 година върху двата френски полка от 6000 души се изсипва ураганен артилерийски огън. Българите атакуват мрачно, без обичайното „ура“, вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не ги посреща нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници – единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната.

10. Битката при Дойран

16-19 септември 1918 г.

Българската победа при Дойран се изучава във всички военни академии. Зловещата статистика от защитата на Дойранската позиция е доказателство за военния гений на генерал Владимир Вазов. Резултатите: над 60 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. 7 дивизии напълно унищожени от една.

Една-единствена българска дивизия спасява страната си от смъртна опасност. 34 500 мъже от Плевен, Ловеч, Троян и околиите нанасят най-страшното поражение на английската армия в цялата ѝ история. Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили – 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат.

В 5:00 часа на 18 септември, три английски и една гръцка дивизии тръгват в атака. В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите – няма вече за кога. 400 български минохвъргачки, 440 картечници. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. Там ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож. Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи.

На 19-ти септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие. Но и последната атака е удавена в кръв. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.