Всяка година в края на октомври се разгаря познатият спор: Хелоуин или Деня на народните будители трябва да почитаме? А трябва ли изобщо да избираме? Двата празника имат различен произход и смисъл.
Хелоуин води началото си от древни келтски традиции, а днес е повод за маскиране и забавления в много страни по света. Денят на народните будители ни припомня за хората, чиито дела, мъдрост и смелост са допринесли за съхраняването на българския език, култура и национално самосъзнание.
Как се появява Денят на народните будители?
За първи път празникът се чества неофициално през 1909 г. в Пловдив. Датата е свързана с почитта към свети Иван Рилски, смятан за небесен закрилник на българския народ. След националните катастрофи и подписването на Ньойския договор през 1919 г. българското общество изпитва остра нужда от духовно обединение.
През 1922 г. министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски предлага 1 ноември да бъде обявен за Ден на народните будители, а през 1923 г. с указ на цар Борис III празникът получава официално признание. След прекъсване през 1945 г. честването е възстановено през 1992 г.
Но колко добре познаваме тези личности и с какво заслужават да ги помним? Ето десет български будители, чието дело продължава да има значение и днес.
1. Климент Охридски (ок. 840 – 916)
Климент Охридски е сред най-значимите книжовници на Първата българска държава и един от първите разпространители на славянската писменост и християнска книжнина. След пристигането си в България при княз Борис I той развива активна просветителска дейност в областта Кутмичевица. Създава Охридската книжовна школа, която се превръща във важен център на славянската писменост и просвета.
Климент обучава ученици, превежда богослужебни книги и създава книжовни произведения, с което допринася за утвърждаването на старобългарския език.
2. Цар Симеон Велики (893 – 927)
Управлението на цар Симеон Велики остава в историята не само с военни успехи, но и с изключителен подем на културата. Неслучайно то е известно като Златен век на българската култура. По негово време книжовността процъфтява, а кирилицата се утвърждава като важна писмена система в българската книжнина.
Цар Симеон подкрепя развитието на образованието и литературата, а около него се оформя кръг от бележити книжовници като Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх. Те превеждат византийски богослужебни книги, пишат жития, похвални слова, хронографии, философски и исторически творби.
Цар Симеон и книжовниците край него имат огромен принос за превръщането на България в духовен център на средновековна Европа.
3. Иван Рилски (876 – 946)
Свети Иван Рилски е един от най-почитаните български светци, смятан за покровител на българския народ.
Роден в село Скрино, близо до днешна Дупница, той избира пътя на отшелничеството и се отдава на молитви и духовно усъвършенстване. В Рила основава монашеско средище, което постепенно се превръща в прочутия днес Рилски манастир.
Според преданието славата му на мъдрец и лечител достига до цар Петър I, който лично иска да се срещне с него. Иван Рилски отказва да приеме дареното злато от владетеля, показвайки, че не зачита материалните блага. Именно скромността, смирението и вярата го превръщат в една от най-почитаните личности в историята.
4. Паисий Хилендарски (1722 – 1773)
В продължение на две години Паисий събира сведения за историята на българския народ, които включва в своята „История славянобългарска“, завършена през 1762 г. Обикаля българските земи като таксидиот и носи своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите.
Видният историк Марин Дринов изказва мнение, че с Паисий Хилендарски се поставя началото на Българското възраждане. Написването на „История славянобългарска“ по времето и при условията, в които той живее, е истински подвиг. Паисий иска да събуди националното съзнание на сънародниците си и да им припомни за славното минало, с което трябва да се гордеят.
5. Софроний Врачански (1739 – 1813)
Роден в Котел с името Стойко Владиславов, Софроний Врачански е първият последовател и продължител на делото на Паисий. През 1765 г. прави първия известен препис на „История славянобългарска“, познат като „Първи Софрониев препис“.
Софроний Врачански е автор на първата печатна книга на новобългарски език „Неделник“ – сборник от поучения за неделни и празнични дни в годината. Книгата е отпечатана в Римник, Румъния, през 1806 г. Именно тя поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен.
6. Васил Априлов (1789 – 1847)
Васил Априлов е сред най-значимите дарители и просветители на Българското възраждане. Роден в Габрово, той посвещава голяма част от усилията си на развитието на светското образование и на идеята, че българските деца трябва да се обучават на родния си език.
С неговата подкрепа на 2 януари 1835 г. в Габрово е открито първото новобългарско светско взаимно училище. В училището се преподава изцяло на български език. Пръв учител е прочутият просветен и църковен деец Неофит Рилски.
Васил Априлов насърчава събирането на български старини и народни песни, защото смята, че те са важна част от културната памет на народа.
7. Петър Берон (1795 – 1871)
Д-р Петър Берон е учен, лекар, философ и енциклопедист, останал в историята със своя „Рибен буквар“, издаден през 1824 г. „Рибният буквар“ представлява малка енциклопедия, която дава знания не само по четене, писане и смятане, но и основни познания за природата, като насърчава любопитството и самостоятелното мислене на учениците.
Петър Берон владее девет езика и има широки научни интереси. Той активно подкрепя развитието на българското образование. След смъртта му с парите от наследството му е открита Одринската мъжка гимназия.
8. Васил Левски (1837 – 1873)
Безспорно най-светлата фигура в българската история е тази на Васил Левски. Наричан Апостол на свободата, той поставя Отечеството над всичко лично. Васил Левски посвещава целия си живот на изграждането на вътрешна революционна организация, която да подготви българите за освобождение от османска власт.
Неговата цел е не просто свободна България, а държава, в която всички граждани да са с равни права. Идеалът му за „чиста и свята република“ остава едно от най-силните послания в българската история.
През 1872 г. Левски е заловен, а на 18 февруари 1873 г. е обесен в София.
9. Христо Ботев (1848 – 1876)
Бунтовник, поет, родолюбец – Христо Ботев е една от най-ярките личности в българската история.
В стихотворения като „Майце си“, „На прощаване“ и „Хаджи Димитър“ той превръща личната болка и жаждата за свобода в послания, които продължават да вълнуват поколения българи. Ботев е не само поет, но и публицист с остро чувство за социална справедливост. В статиите си той критикува човешките неправди и защитава идеята за освобождение.
През май 1876 г. Ботев повежда чета, която преминава Дунав с австро-унгарския кораб „Радецки“ и слиза при Козлодуй. Оттук четниците се отправят на помощ на българските въстаници. Христо Ботев загива във Врачанския Балкан през май 1876 г. Днес паметта му, както и на загиналите за свободата на България, се почита на 2 юни.
10. Иван Вазов (1850 – 1921)
Наричан „Патриарх на българската литература“, Иван Вазов превръща съдбата на своя народ в литература. Той преживява Възраждането, Освобождението и първите десетилетия на свободна България, като отразява в творчеството си надеждите, изпитанията и промените на своето време.
В романа „Под игото“ пресъздава живота на българите в навечерието на Априлското въстание, а в „Епопея на забравените“ увековечава героите и идеалите на националноосвободителната борба. Творчеството му обхваща различни жанрове и епохи, но неизменно се връща към България, нейния език, история и народ.
Делото на народните будители не бива да остава само в учебниците. То остава в езика, който говорим, в книгите, които четем, в училищата, в които учим, и в стремежа ни да съхраняваме паметта си.
На 1 ноември си струва не просто да си припомним имената на тези личности, а да се замислим какво от техните идеи продължава да има значение и днес.
Милена има туристическо образование, но обича да пише. Вдъхновяват я литературата, историята и тежкият рок. Разказва за красиви кътчета, забележителности и сложността в иначе простите човешки взаимоотношения.
