Любовта е нежност. Любовта е страст, магия, опиат. Любовта е поезия и проза. И макар според великия Шекспир за истинската любов да не може да се говори, тъй като, по думите му, истинското чувство се изразява по-скоро с дела, отколкото с думи, хиляди знайни и незнайни творци са писали за любовта. Всеки от собствената си гледна точка и спрямо нежните трепети, които са владеели мислите му тогава.
Много велики хора по света са редили красиви думи за това най-велико чувство. Много жени и мъже са намирали вдъхновението си именно в любовта, за да създадат някои от най-запомнящите се свои творби. Днес ви подаряваме 10 трогващи любовни обяснения на 10 велики българи.
1. Атанас Буров (1875 – 1954)
До Смарайда Салабашева
4 август 1912 г., Г. Оряховица
Обичам те с всичката сила, с всичката свежест на първата и последна любов. Мила си ми, по-ценна си ми от всички блага. Без теб животът и светът за мене губят своя интерес. В душата ми пее тържествуващата песен на любовта. Под нейната увлекателна мелодия аз чувствам, че твоето щастие и любовта ми към теб стават славната цел в живота ми, и това съзнание не само не ме тревожи, а, напротив, ме изпълва с щастлива радост.
2. Мара Белчева (1868 – 1937)
До Пенчо Славейков
31 март 1905 г.
Аз обичам ненадейното, но все пак обичам и да се надявам: на нови целувки… на ненаситни прегръдки и други такива… Яд ме е само, когато криеш от мен, дори от близките си някои: чу ли, крадец на моите мечти?
3. Дамян Дамянов (1935 – 1999)
22 март 1991 г. (из сборника „Обади се, любов“)
Създадох те от обич и мъгла.
Невидим образ на мираж най-видим.
Ела! Строши съня ми и ела!
Жадувам двама с тебе да отидем
далече – в оня, приказния свят,
желан от памтивека от душите –
единствен рай след дългия ни ад.
Любов се казва той.
И в него скрити
Адам и Ева, в дъното му там,
ездата на живота вечно гонят
и от галопа им свещен без свян
една след друга куп звезди се ронят.
Мечта ли си? Душа ли или плът?
Не зная. Ала знам, че кон с копита
от лудо нетърпение за път
готов е да побегне и през смърт,
орисан да я смъкне от звездите.
4. Димчо Дебелянов (1887 – 1916)
До Иванка Дерменджийска
… А колко хубави чувства изпитах, докато ти беше тук, не искам да ти излагам, защото ще почна пак излияния на чувствата, с които и без това са пълни повече от досегашните ми писма.
Часът е близо 11. Настъпиха пак вечерите, през които няма къде да се ходи, защото навред има много досада и безсмислие. Някога в „Батенберг“ ще свирят пак същата програма, която свиреха в петък вечерта. Същите композиции, макар и да не отбирам твърде от музика, аз ще слушам с истинска наслада. Причините за това ти добре познаваш.
Аз дълбоко вярвам, че ще настъпят по-добри дни аз нас и тогава всичко ще се изясни и оправи. Докато настъпят те, ние ще пазим миналото въпреки всички спънки и несгоди. Защото в туй неспиране предспънките и несгодите е висотата на нашата любов.
Вярвай ме и помни:
Димчо
П.П. Много добре ще сториш, ако прочетеш „Виктория“ от К. Хамсун, N.64 от „Универсальная библиотека“. Дадох я на К. и ти би могла по някакъв начин да я вземеш от него.
За нея стана дума в градината, на увеселението, където щеше да бъде чудесно, ако ние, по-усамотени, можехме по-свободно да приказваме из „алеята на усамотението“.
5. Елисавета Багряна (1893 – 1991)
Късна среща
Докоснаха се чашите и звъннаха,
очите ни се вгледаха бездънно
и всичко на света забравили, отречени,
заклехме се и двама тази вечер.
Изчезна някъде шумът и залата,
и даже улицата бе заспала.
Не знам. Не знам дали ще бъде на добро
и тази късна среща, и оброкът.
Над нас тежи предречена разлъка,
ний знаем пътищата си и мъката.
Не затова ли пием днес до капка виното
и хапката делим наполовина?
И може би не ще се видим вече,
от ветровете бог знай къде завлечени.
И само – знамето след битки и разгроми –
в сърцето си ще свием – този спомен…
6. Никола Вапцаров (1909 – 1942)
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
7. Пейо Яворов (1878 – 1914)
До Мина Тодорова
4 януари 1908 г.
Може би никога женски образ не е вдъхнал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са грели с такава чистота… Винаги, като те видя, мое щастие, аз чувствам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзрях като една икона, и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе и цялото ми същество – само една мечта все за тебе. Защо е у мене тая наложителна потреба с тон на изповед всякога, когато искам да те доближа? Така вярващият християнин чрез разкаяние се доближава и влиза в общение със своя Бог. Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е, защото ти си единственото мое блаженство, на което се кланям в живота си. И винаги, когато мисля (за тебе), аз чувствам да витае над мене духът на майка ми… Аз молех нейния дух да застане между нас и ни раздели, ако моята любов ти носи нещастие, или да направлява всяка моя стъпка, за да ти дам щастие. Аз молих нея, защото ясно съзнавам, че всичко добро и ценно, което съществува в натурата ми, е наследено от нея, и всичко лошо – от другаде някъде. Това добро никога не се смесва с лошото у мене – едното и другото всякога са враждували помежду си. И аз чувствам злото победено и замлъкналовсякога, когато те погледна отблизо. Ангел мой, твоят образ помага на добрия дух в душата ми. Аз бих бил сега друг човек, ако миналата година не бях те изпускал твърде често изпред очи. И усещайки се тогава достоен за твоята невинност, аз бих намерил думи за тиха молитва към духа на майка си… Но ако ти я казвам тая молитва, с цялата си ужасна откровеност, то е, защото подир нея аз вече се чувствам по-друг… достоен за твоето чувство – и вече не в правото си да го считам – да, твоето чувство към мене, един грях! Ето, аз трябва да ти пратя и двете мои поеми („Месалина“ и „Клеопатра“)… Но изпращайки ги, аз те моля да ги хвърлиш в печката непогледнати. Нека твоята душа се не докосва до тях. Аз още веднъж няма да напиша подобни неща, защото ти ще ги четеш. Остани и в бъдеще в чистотата си, мой снежнобял ангел и идеал на моята покварена душа.
8. Пенчо Славейков (1866 – 1912)
До Мара Белчева
На пладне срещнахме се ний
и сдругарихме. Дали крий
нам бъдещето изненади?
Дали и там сърцата млади
едно за друго ще туптят?
Дали в световния ни път,
другарко, сестро, свидно дете,
все също слънце ще ни свети,
все съща обич ще ни грей?
Преходна страст – тя само тлей,
преходна страст в души преходни:
не тя сдружи сърцата родни,
не тя живее в нашта гръд,
на святи чувства свят съсъд!
На ведра обич пред олтаря,
другар милеещ за другаря
душа не ще му засени
туй що ще дойде с бъдни дни!
________
* Писмото е написано в края на март 1905 г.
9. Христо Ботев (1848 – 1876)
Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.
Христа
17 мая 1876, „Радецки“
________
* На гърба на писмото, пазено от Д. Рашев, Ботев саморъчно е отбелязал: Това писмо да се предаде на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ.
10. Христо Смирненски (1898 – 1923)
Любов под луната
Не свеждай ти погледа светъл,
не сплитай печали над нас –
бакалина стар е свидетел
как свято обичам те аз.
Припадне ли нощ сребролунна,
открехнат се малки врата
и в привет сърдечен целуна
рубина на твойте уста.
В небесната шир бледосиня,
усмихнат се бели звезди,
а в дреха от лунна коприна
нощта над сърцата ни бди.
Но късно е. В порив прощален
ний слеем горящи уста,
а старият, мъдър бакалин
въздъхне лирично в нощта.
