„Ей, душата ми излезна, дорде кача тоа връх”, тюхкаше се на ум баба Дела и запъхтяна поспираше все по-често, докато катереше тясната планинска пътека. Уж се силеше да бърза, че слънцето вече се показа иззад хоризонта, а билката трябваше да е набрана преди изгрев, ама старите ѝ крака не я слушаха вече.
А трябваше да стигне горе, при параклиса на светците Козма и Дамян Безсребреници, че само там, между разкривените камъни на стъпалата му, растеше рядкото лечебно растение Страшниче. Страшничето, със своите заоблени, но трионообразни зъби на листата, можеше да пререже всеки уплах, колкото и голям и жилав да е той – уплах, който се увиваше около човешкото сърце и го стискаше, дорде то се пръсне от зор.
А долу, пред къщата ѝ, пак чакаха няколко „пациенти”, които бяха пристигнали при нея, в това забутано планинско селце, след дълго скитане по клиники и болници, след безуспешно пиене на все по-силни и по-зашеметяващи лекарства, измъчени, уморени и отчаяни.
Преди време, един, учуден от резултатите на излекуваните си пациенти, професор си беше направил труда да дойде и да помоли за стрък от билката – за да го изследва, защото, както каза: „Не съм виждал хора така успешно да се възстановяват от посттравматичен стрес, дългогодишни депресии, панически разстройства, фобии и всякакви увреди на психиката, причинени от стрес…”
„Не е виждал я, ама като се спомина някой ден, няма и да види повече”, мислеше си бабата, щото освен амулета, който им даваше (изсушеното растение, загънато в бела хартишка и завързано на кръст с червен конец), тайно им прибайваше с ония, старите думи, научени от прабаба ѝ. А думите без билката не струваха, нито билката без думите…
Той, професорът, беше започнал да култивира и отглежда Страшниче и основал фирма за производство на тинктура от него – препоръчваше я като ефективен и безвреден заместител на Ксанакса и другите подобни лекарства (нали правнукът ѝ прочете рекламата на телефона си), ама вятър работа си е това…
Тежко болните хора си прииждаха при нея, както и преди, дивата билка ставаше все по-рядка и се намираше все по-трудно, но баба Дела нямаше сърце да се върне при чакащите я с празни ръце, и продължаваше да се бори с пътя и с планината.
Писател, автор на множество поетични, прозаични и краеведски книги. Носител е на 70 литературни награди от национални и международни конкурси. Член-основател е на Дружеството на писателите – Враца и член на Съюза на българските писатели.
