В оная страшна късна пролет на 1876 г., след като войводата Христо Ботев паднал убит под връх Вола, четата му била разбита и разпръсната, а оцелелите бунтовници поели всеки накъдето види. След дълго лутане из гората, в ранната утрин на 21 май 1876 г. (стар стил) една група от 12 четници решила да премине Искъра при село Лютиброд и оттам да поеме по планинските пътеки към границата със Сърбия.
Но бунтовниците стигнали само до местността Рашов дол, която се превърнала в тяхно лобно място – загинали след неравен бой и с горещата си кръв написали епилога на Ботевата епопея. В тази местност се намирала кошара (възстановена и поддържана и до днес), в която и около която ботевите четници потърсили заслон от куршумите, но по време на сражението жертва на турската атака станали и две деца – овчарчета, които били нощували там.
След края на битката турците отсекли главите на комитите, забучили ги на колове и тръгнали по селата, за да всяват ужас сред местното население – за това зверство и до днес се пее в народните песни от нашия край: „Турци през село вървеха/ на кол си глави носеха/ да мине мало, голямо/ главите да си познае…”.
Но в село Скравена, Орханийско (днес Ботевград) се намерили достойни българи, които откупили главите на въстаниците, предали ги на най-старите жени от селото да ги измият, да ги увият в бяло домашно платно, да им изрекат молитва и да ги погребат.
Всяка година на това свято място се отслужва панихида в памет на загиналите ботеви четници, свещеникът прочита имената на загиналите в Рашов дол – Георги Апостолов, Антон Македончето, Ганчо Стоянов, Филип, Андрей, Георги, Никола, Димитър, Гаврил, Нинчо, Петко Цолов, Герго Кьопчев и двете овчарчета от Лютиброд. Повече от 30 години в местността „Рашов дол” се провежда и възстановка на последния бой на оцелелите бунтовници от четата на Христо Ботев, за да остане жив споменът за юнаците, за които народът е изпял, че османлиите: „Дорде им глави вземале/ по девет си сабли строшиле…”.
А Искърът (както народът нарича тази наша река) на тоя ден тече мътен и „тъмен”, защото: „Тъжен съм, Радке, натъжен,/ за тия бели комити,/ за тия млади момчета,/ затуй съм мътен потекъл,/ затуй ти платно потъмних,/ платното, Радке, даровно.”. Българката в ония времена е пяла и плакала, докато е тъкала и белила платно, защото не е знаела платно за сватбени дарове и за пелени ли тъче, или за бинтове и за погребения на юнашки глави…
„10 изречения = история“ e проект на © 10-те най и писателката Светла Дамяновска.
Според определенията микропроза е всеки текст, който е с обем до 1000 думи. Има и друга теория, според която това е текст, който съдържа само 10 изречения. Микроразказите на Светла Дамяновска са волен полет на въображението в митологичната фантастика и… нейното съвременно битие. Можете да ги наречете чиста измислица, но не забравяйте какво е казал Джеймс Хъгинс: „Голяма част от легендите водят началото си от факти“.
Светла споделя, че пишейки тези текстове, за малко се е превърнала в гид на читателите в света на религиите и митологиите. Защо е нужно това, може би ще се запитате? Нийл Геймън го е казал така: „Религиите са места, където да застанем, да погледнем – наблюдателници, от които разглеждаме света.” А светът е пъстър и интересен, освен това се простира мноооого извън нашия кръгозор. Няма лошо да вдигнем бинокъла и да погледнем към хоризонта.
Писател, автор на множество поетични, прозаични и краеведски книги. Носител е на 70 литературни награди от национални и международни конкурси. Член-основател е на Дружеството на писателите – Враца и член на Съюза на българските писатели.
