Младият патоанатом Кирилов дочете краткия доклад на полицейския екип, който беше открил трупа, и се върна на онова смущаващо изречение: „Тялото, облечено с черно фередже, беше намерено край пътя, на 3 километра от Малко Търново, безжизнено и обградено от змии…“. Той погледна проснатата на масата млада жена, с тебеширенобяла кожа, с много кръвонасядания и травми, и му се прииска да не е сам по време на тази аутопсия, но сезонът беше отпускарски (както и активно мигрантски) и двамата му колеги отсъстваха.
„…безжизнено и обградено от змии…“, повтаряше си Кирилов, докато оглеждаше кожата сантиметър по сантиметър, но не откри никакви ухапвания, което пък въобще не обясняваше наличието на змиите. Опипа крайниците, но чудна работа – не намери нито една счупена кост, а ръцете и краката се огъваха като гумени. Отвори тялото – повечето органи бяха смазани от мощния удар на голямо превозно средство (вероятно движило се по контрабандна задача и карало с угасени фарове), но въпреки това Кирилов забеляза двете сърца, а след това откритие реши да се обади на колегата Станимиров, защото всичко това вече му идваше в повече.
Когато колегата вдигна, Кирилов описа откритията си и липсата на открития и помоли Станимиров, ако има възможност, да отскочи до моргата, за да консултира аутопсията, но възрастният колега предложи да гледа по месинджър и да помага от разстояние. После посъветва младока да вдигне един по един клепачите на затворените очи на жертвата и да сравни цвета на ирисите. Докато Кирилов преглеждаше очите на жената (оказали се едното синьо, другото зелено), санитарят Попов следеше с камерата на телефона действията му.
„А, ясно, рече Станимиров – не е мигрантка от мюсюлманска страна, змеица е, те също ходят с фереджета, когато излизат на повърхността на земята (защото кожата им не съдържа меланин и веднага ще изгори), а змиите са били нейната свита…“. Така Кирилов, за първи път в практиката си, попадна на екземпляр от подземната змейска цивилизация, съществуваща все още в някои райони на България.
„10 изречения = история“ e проект на © 10-те най и писателката Светла Дамяновска.
Според определенията микропроза е всеки текст, който е с обем до 1000 думи. Има и друга теория, според която това е текст, който съдържа само 10 изречения. Микроразказите на Светла Дамяновска са волен полет на въображението в митологичната фантастика и… нейното съвременно битие. Можете да ги наречете чиста измислица, но не забравяйте какво е казал Джеймс Хъгинс: „Голяма част от легендите водят началото си от факти“.
Светла споделя, че пишейки тези текстове, за малко се е превърнала в гид на читателите в света на религиите и митологиите. Защо е нужно това, може би ще се запитате? Нийл Геймън го е казал така: „Религиите са места, където да застанем, да погледнем – наблюдателници, от които разглеждаме света.” А светът е пъстър и интересен, освен това се простира мноооого извън нашия кръгозор. Няма лошо да вдигнем бинокъла и да погледнем към хоризонта.
Писател, автор на множество поетични, прозаични и краеведски книги. Носител е на 70 литературни награди от национални и международни конкурси. Член-основател е на Дружеството на писателите – Враца и член на Съюза на българските писатели.
