Тихо е, чува се само вентилаторът на лаптопа. Елиминирани са всички разсейващи шумове, освен онзи досаден отекващ глас, който те изяжда отвътре като дървояд – хрус-хрус. Казва ти, че не можеш да напишеш този роман, не си добър, не си гениален, откажи се, само ще се изложиш! А в теб има толкова енергия в думи. Просто онзи подъл гласец ги разпилява така хаотично, че и с фенер да ги търсиш, няма да ги откриеш.
Но не можеш да се откажеш, защото знаеш, чувстваш как се раждат, там са някъде вътре в теб. Как да обърнеш гръб на всичко онова, което още от дете се е загнездвало в главата ти, пускало е корени и е създало свой живот? То не може без теб, нито ти без него. Трябва да направиш нещо. Не може просто да чакаш да те осени някоя умопомрачителна идея и мислите сами да излязат на повърхността.
Трябва да разровиш кошера, да ги ядосаш, да ги предизвикаш да ти разкрият всичко онова, до което не можеш все още да достигнеш сам. Но как да го направиш? Трябват ти напътствия от някой много по-добър от теб.
Той се казва Евгени Черепов. Млад български писател, създател на романа „Добавено лято“, номиниран за националната литературна награда „Елиас Канети“ и за дебют „Южна пролет“. Помолих за неговото ноу-хау, за 10 съвета за писането на роман, които ще са от ползва на всички, които носят дарбата да рисуват светове с думи и които биват тормозени от онзи въпросен дървояд. Вижте какво сподели с мен той.
1. Четене, четене, четене.
Няма как да пишем, без да сме чели много. Е, има, но вероятността написаното от нас да е плоско и наивно е голяма. А заради малкото прочетени книги няма да имаме добре развито усещане що е качествена литература и рискуваме да се изложим пред по-опитните читатели, които все още са налични в достатъчно количество, слава богу! Четенето развива и собствения стил.
Опитвайки различни четива, издържани в различни стилове, виждаме различни начини, по които може да бъде изказано едно и също нещо. Някои от тях ще импонират на вътрешния ни глас и ще го „донаместят“, други ще са ни далечни, но пак ще зададат репери какво можем и какво не. В главата ни ще останат изразни средства, без целево да сме се стремили да ги запомним.
Това са невидими, интуитивни процеси, които обличат мисленето ни в повече думи, намират по-подходящите такива, започваме да разбираме самите себе си по-добре, да се изразяваме по-добре, да пишем по-добре. Да бъдем по-пълнокръвни откъм слово, следователно и като хора. Затова – четене, четене, четене.
2. Най-важният въпрос: Защо пишем?
Ако отговорът е някой от следните – да се покажем като по-умни и дълбоки, да сме по-интересни за другите, да станем популярни, да спечелим пари, да спечелим интерес на любовния фронт, да влезем в позата на различния, който е над масите, заради суетата, която обединява всички предходни отговори – то тогава най-вероятно няма да излезе нищо свястно от писането ни.
Ако отговорът е защото имам неотложната нужда да пиша и чувствам, че имам какво да кажа, това би дало шанс на писането ни да диша истински, ако сами не го задушим с някой от горните капани или пък не сметнем, че щом вътрешният ни слух го диктува като неотложно, то непременно е добро писане. Необходимо условие е, но не е достатъчно и доказателство за това са хилядите автотерапевтични слаби творби.
3. Тема.
Да-да, тема. На каква тема искаме да пишем? Сигурни ли сме, че в момента имаме истински вълнуваща ни тема или просто нямаме търпение да започнем с писането, че да се покажем на света колко сме задобрели от много четене и още повече курсове по творческо писане.
Писането е и занаят и много от тънкостите как текстовете ни да стават по-умели вече се преподават в различни курсове по творческо писане. Има и стабилно количество книги по темата. Накрая се оказва, че има една сериозна бройка хора, които притежават нелоши стилови умения и смятат, че каквото и да облекат в тази добре звучаща форма, която умеят, то непременно е добра литература.
Да, добрата литература изисква добър стил, но изисква и живец. Преживяване. Изисква истински вълнуваща ни тема! Иначе текстът ни се превръща просто в празно упражнение по стил. Ако нямаме тема, по-добре да замълчим.
4. Скритият ни читател.
Онзи, за когото си представяме, че пишем. Може да е някой познат, може да любов, може да е събирателен образ от много хора. Но е абсолютно наложително този наш скрит читател, пред когото много държим да се докажем с текста си, да е по-интелигентен, по-зрял и по-опитен читател от нас.
Да си представим как той чете текста ни и дали не се срамуваме пред него колко плоско звучим в някои пасажи от текста си. Защото, ако ще впечатляваме кварталната сервитьорка, съучениците си, колегите от работата, приятелите от квартала – това е лесно и е възможно и със слаб текст. Просто те няма да имат критерия, да го оценят правилно.
Доста автори под 30 години попадат именно в този капан. И като добавим грешния отговор на въпроса от т.2, получаваме прилично достоверна картинка на голяма част от книгоиздаването в 21 век.
5. Конфликт.
Нямаме ли драма, нямаме книга. Е, доказателства за противното има много, но най-често са писани от гениални автори, пък нашата гениалност още не е доказана. 🙂 Това, което основно ни движи като читатели през текста, е някакъв основен конфликт, който е заложен вътре.
Сблъсък, който трябва да получи своята развръзка. Може по-важните неща в книгата да са казани извън този сблъсък, но той е нужен като конструктивен скелет на сграда, по който да може архитектът да изпълни всичките си естетически намерения.
6. Герои. Характери.
Тук житейският опит си казва думата. Способността ни на емпатия също. Да съпреживееш другия, да разбереш другия, „да влезеш в кожата“ му и да го опишеш на хартия. Но това минава първо през разбиране на себе си. Неслучайно се твърди за много писатели, че пишат само за себе си. Това е и вярно, и невярно. Нашето Аз е основата, през която разбираме и чувстваме света.
Но има и хора, дълбоки емпати, които умеят да разбират и чувстват света през другите. Тук пак идва важната роля на т.1 – четене, четене, четене. Ако героите ни са пълнокръвни характери, показани в динамичността на развитието си, а не просто шаблони, каквито типажи изисква съответният конфликт, то тогава шансовете ни да се случи книгата ни да е добра литература са далеч по-големи.
7. Първоначална схема на сюжета.
Трябва да имаме поне някаква най-обща представа как се развива фабулата. Как, къде, кога и по какъв начин героите участват в основния конфликт или във второстепенни такива, или пък не участват. Иначе не знаем нито откъде започваме, нито накъде вървим.
Съществува и да го наречем „отворено“ писане, когато пишем, без да знаем какво следва, а в самия момент на писане сме и читатели на книгата си и изливаме, каквото Висший слух ни е издиктувал. Така получаваме и много сладки моменти на прозрения, които са доста вълнуващи. Но този начин на писане също бива улесняван и стимулиран от предварителна схема на сюжета, която в последствие, разбира се, може да бъде изменяна.
8. Стил.
Има хора, които носят различността и естетиката у себе си. Чуват музиката на словото по свой характерен начин и пишат по свой характерен начин. Какво можем да направим, за да подобрим собствения си стил или да го открием, ако се притесняваме, че нямаме такъв. Четене, четене, четене – невидимият процес рано или късно ще се случи.
Видимият процес пък можем да изследваме чрез съвети относно творческото писане от по-опитни хора – било от книга с такива или от курс, воден от човек, който е авторитет за нас. Че в днешно време е пълно с хора, които дават акъл как се прави нещо, без да е сигурно те самите доколко го умеят.
9. Доверени читатели.
Първите, на които даваме написаното от нас. Вярваме в начетеността им и в честността им към нас. За да получим обратна безпристрастна връзка относно силните и слабите места в текста ни. Хубаво е да са на различна възраст и с различни професии – всеки ще види нещо различно, писателят вече сам ще прецени кое от всичко казано от тях му върши работа.
10. Редактиране, редактиране, редактиране.
Оставяме написаното да отлежи 2-3 седмици, за да се отчуждим от него и после прочитаме какво сме написали. Ще открием много ненужни неща, неумели фрази, спънат ритъм, неточности от всякакъв вид. Тази точка дори трябва да обгради т.9 от двете страни.
Поне една пълна редакция, преди да покажем текста си на доверените си читатели. После поне още една редакция, когато имаме мнението им, а ние сме си починали още 2-3 седмици от написаното. Съществува и редакция по време на самото писане, различните писатели действат по различен начин. Комбинацията от всичките също е вариант – едно постоянно шлайфане на текста.
Антоанета Дойчинова е преводач-редактор по образование. Обича пътешествията, хубавата храна, добрите хора, книгите и писането. Не харесва стереотипите и предразсъдъците, особено в литературата. На философията ѝ за живота най-добре пасва цитат от любим автор (Карлос Руис Сафон): „Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.“
