10 забравени български будители, които заслужават да помним

На 1 ноември България отбелязва Деня на народните будители – празник, посветен на хората, допринесли за развитието на българската просвета, книжовност и култура. Имената на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Левски и Христо Ботев са добре познати. Но Българското възраждане има и други значими личности, за които днес се говори по-рядко.

Сред тях са учители, които въвеждат нови методи на преподаване, книжовници, които създават учебници и превеждат произведения, и общественици, които работят за разпространяването на знания сред българите. Някои прекарват живота си далеч от родните места, но продължават да участват в културния и обществения живот на своя народ.

По случай Деня на народните будители ви представяме десет личности, чиито постижения имат важно място в историята на българското образование, литература и култура.

1. Емануил Васкидович – един от пионерите на светското образование

Емануил Васкидович е роден през 1795 г. в Мелник. Получава образование на остров Хиос, където изучава математика, физика, астрономия, философия и чужди езици. Там се запознава и с организацията на светското образование, която по-късно се стреми да приложи в българските земи.

През 1815 г. започва учителската си дейност в Свищов и създава училище, различно от традиционните килийни училища. В него учениците получават по-широка подготовка, включваща и светски предмети. Същата година започва изграждането на специална училищна сграда.

През 1832 г. Васкидович въвежда взаимоучителния метод, при който по-напредналите ученици помагат в обучението на останалите. Това позволява на един учител да работи с по-голям брой деца.

Васкидович участва и в създаването на учебна литература. Заедно с Неофит Бозвели подготвя „Славяноболгарское детеводство за малките деца“ – учебно помагало, издадено през 1835 г. Умира през 1875 г. в Свищов, след десетилетия работа за развитието на българското образование.

2. Константин Фотинов – издателят на първото българско списание

Константин Фотинов е роден около 1790 г. в Самоков. Работи като учител и книжовник, а значителна част от дейността му е свързана със Смирна, днешния турски град Измир.

През 1842 г. той отпечатва пробна книжка на „Любословие“, с която представя замисъла си за българско периодично издание. Редовното издаване на списанието започва през 1844 г. и продължава до 1846 г.

„Любословие“ е първото българско списание. То съдържа материали по история, география, природни науки, религия и нравствено възпитание. Част от публикациите са преводни или преработени от чуждестранни източници.

Фотинов се стреми да предостави на българските читатели знания, които дотогава са достъпни предимно чрез чуждоезични издания. Списанието му има енциклопедичен характер и поставя началото на българската периодика.

Освен с издателска дейност той се занимава с преподаване и преводи. Умира през 1858 г. в Цариград.

3. Елена Мутева – една от първите български поетеси

Елена Мутева е родена през 1829 г. в Калофер. През 1834 г. семейството ѝ се установява в Одеса, където тя израства в среда на образовани българи, свързани с възрожденското движение. Още в млада възраст проявява интерес към литературата и започва да пише стихове и да превежда произведения от руски език. Сред известните ѝ творби са „Басня“ и одата „Бог“.

Мутева превежда романа на Александър Велтман „Райна, българска царкиня“, както и „Турски приказки“. Тези произведения достигат до българските читатели чрез списание „Български книжици“. Поетесата умира през 1854 г. в Одеса, едва на 25 години. Част от творчеството ѝ е публикувано посмъртно през 1858 г. благодарение на усилията на нейния брат Димитър Мутев.

Елена Мутева е сред първите жени, оставили литературно наследство през Българското възраждане. Тя има принос и към ранните опити за събиране и записване на български фолклор.

4. Матей Преображенски – монахът, революционер и изобретател

Матей Преображенски, известен като Миткалото, е роден през 1828 г. в Ново село, Търновско. Светското му име е Моно Петров Сеизмонов. Още като дете остава без родители и е принуден да работи. Постъпва в Дряновския манастир, а през 1848 г. приема монашеството в Преображенския манастир.

Прозвището Миткалото получава заради постоянните си пътувания. Обикаля българските земи, разпространява книги и участва в просветни инициативи. По-късно се включва в националноосвободителното движение и става съратник на Васил Левски.

Матей Преображенски подпомага създаването на революционни комитети и участва в разпространяването на революционни идеи. Манастирските му връзки и познанствата му в различни селища улесняват тази дейност.

Наред с книжовните и революционните си занимания проявява интерес към механиката. Прави опити да конструира различни устройства, включително механизми за улесняване на всекидневния труд.

Умира през 1875 г. Животът му съчетава просветителска дейност, технически интереси и участие в борбата за национално освобождение.

5. Йоаким Груев – учителят, книжовник и общественик

Йоаким Груев е роден през 1828 г. в Копривщица. Получава първоначалното си образование в родния град, а по-късно учи в Пловдив. През 50-те години на XIX век започва активна преподавателска дейност. Работи за разширяване на обучението на български език и за въвеждането на нови учебни предмети.

Груев съставя учебници, превежда произведения и участва в издаването на образователна литература. Сред трудовете му има помагала по граматика, география и други учебни дисциплини. Особено значима е работата му в Пловдив, където участва в развитието на българските училища и в борбите за църковна независимост.

След Освобождението продължава да се занимава с просветна и обществена дейност. Работи и по въпроси, свързани с организацията на образованието. Йоаким Груев умира през 1912 г. Неговите учебници, преводи и преподавателска работа допринасят за утвърждаването на българското светско образование.

6. Партений Зографски – духовникът и езиковед

Партений Зографски е роден през 1818 г. в Галичник, днес в Северна Македония. Светското му име е Павел Тризловски. Учи в различни духовни и светски училища, включително при Димитър Миладинов. През 1852 г. приема монашеството в Зографския манастир на Света гора.

Партений се занимава с езиковедски въпроси и участва в дискусиите за изграждането на общ български книжовен език. През 1859 г. в Цариград издава „Кратка славенска граматика“, в която представя граматичните особености на църковнославянския език.

Същата година е назначен за Поленински митрополит. В тази си роля съдейства за развитието на българското образование и за разширяване на употребата на църковнославянския език в богослужението.

Неговата дейност е свързана с усилията на българските общности за образование и църковна самостоятелност през XIX век. Партений Зографски умира през 1876 г., оставяйки книжовни трудове и принос към просветното и църковното движение.

7. Иван Селимински – лекарят и организатор на просветни инициативи

Иван Селимински е роден през 1799 г. в Сливен. Получава образование в гръцки училища, включително в прочутата гимназия в Кидония, Мала Азия. През 1825 г. се завръща в Сливен, където открива елино-българско училище. В него се преподават предмети като математика, физика, история и география.

Същата година участва в създаването на тайното дружество „Народно братство“, което работи за националното освобождение на българите. След Руско-турската война от 1828 – 1829 г. Селимински се установява във Влашко и продължава да се занимава с преподавателска и обществена дейност.

По-късно изучава медицина в Атина и получава докторска диплома от университета в Сиена, Италия, през 1845 г. Работи като лекар в Букурещ, Браила, Кълъраш и Болград. Запазени архивни документи свидетелстват за участието му в борбата с холерни епидемии и за оказваната медицинска помощ на български преселници. Селимински умира през 1867 г. Дейността му обхваща образованието, медицината и националноосвободителното движение.

8. Нешо Бончев – основоположникът на българската литературна критика

Нешо Бончев е роден през 1839 г. в Панагюрище. Получава началното си образование в родния град, а по-късно учи в Киев и Москва. По време на следването си се запознава с руската и западноевропейската литература. Постепенно насочва интересите си към литературната критика и превода.

Бончев е сред първите български автори, които разглеждат литературните произведения чрез задълбочен анализ на съдържанието и художествените им качества.

В своите статии обсъжда развитието на българската литература и поставя въпроси за езика, стила и задачите на художественото творчество. Сътрудничи на „Периодическо списание“ на Българското книжовно дружество.

Занимава се и с преводаческа дейност, чрез която допринася за запознаването на българските читатели с чуждестранната литература.

Нешо Бончев умира през февруари 1878 г., малко преди Освобождението. Неговите критически текстове поставят основи, върху които се развива българското литературознание.

9. Райко Жинзифов – поетът и публицист, работил в Русия

Райко Жинзифов е роден през 1839 г. във Велес. Първоначално носи името Ксенофонт, а по-късно, под влияние на Димитър Миладинов, приема името Райко. Работи като помощник-учител на Миладинов и се включва в просветната дейност сред българското население в Македония.

Продължава образованието си в Русия, където учи в Московския университет. Там поддържа връзки с български студенти и интелектуалци, които участват активно в националното движение.

През 1863 г. издава „Новобългарска сбирка“, включваща оригинални и преводни стихотворения. В творчеството му присъстват теми, свързани с положението на българите, родния език и националното освобождение. Жинзифов публикува статии в руския печат, чрез които запознава читателите с живота на българското население в Османската империя.

Умира през 1877 г. в Москва, на 38 години. Неговата литературна и публицистична дейност е част от усилията на българската емиграция да привлече международно внимание към националния въпрос.

10. Сава Доброплодни – просветителят, свързан с началото на българския театър

Сава Доброплодни е роден през 1820 г. в Сливен, в семейство на учители. Получава образование в Цариград и започва преподавателската си дейност в Котел. По-късно работи в различни български градове, като участва в развитието на училищното образование, съставянето на учебници и организирането на културни инициативи.

Особено значима е дейността му в Шумен. През 1856 г. там е представена неговата комедия „Михал“, известна като „Михал Мишкоед“. Постановката е сред събитията, с които се свързва началото на организирания български театрален живот.

В представлението участват ученици на Доброплодни, сред които е бъдещият писател и общественик Васил Друмев. През същата година Доброплодни участва в създаването на читалище и в развитието на девическото образование в Шумен.

Продължава просветната и книжовната си дейност и след Освобождението. Умира през 1894 г. в София. Сава Доброплодни има принос към българското училище, читалищното дело и театъра – три важни области от културното развитие на страната през XIX век.

Българското възраждане е резултат от продължителната работа на поколения учители, книжовници, духовници и общественици. Техните усилия създават условия за развитието на модерното образование, българския печат, литературата и културните институции.

Десетте личности в този материал имат различни житейски пътища, но всички участват в процесите, които променят българското общество през XIX век. Делото им остава част от историята, която отбелязваме на 1 ноември.