Облечен в нелепи женски дрехи мъж, отправящ закачливи реплики към друг, потвърдено хетеросексуален. С поне един оцветен в черно зъб и преди всяка дума, започваща с гласна, изговарящ „Х”. Това са основните безсмъртни образи от комедиините форми в родните ефир и сцена.

Според авторите, тези персонажи са твърде смешни за публиката и те благодатно и неспирно черпят вдъхновение от тях. Не е ясно дали, защо и кой е (най-)обиден. Все някой не е безразличен, защото наскоро едно предаване беше свалено от ефир заради хомофобски шеги. А и отдавна не се е чуло някоя дама да благодари от билборд, че е прекалено красива, за да работи.

На други места публиката се обижда повече и по-лесно. Стана доста популярен случаят с филма „Отнесени от вихъра”. Ние все още използваме забранената дума, започваща с „Н”, за име на любим какаов сладкиш. Такива стигми вълнуват хората „на запад”, понеже, както казахме, те са си обидчиви.

Все пак не бъркат западняците – всеки има пълно и ненарушимо право да не бъде обиждан, нали. С тази презумпция, как да се приемат герои на Саша Барън Коен като Борат, Бруно и адмирал-генерал Хафаз Аладин? Те сигурно държат рекорд за най-много групи хора, които са обидили.

Как да се адаптира към новите тенденции създаденото от членовете на Монти Пайтън? Липсата на политическа (или друга) коректност е част от концепцията за хумор в творчеството им. И да, според някои, то е класика. Пък и, ако всички са еднакво обидени, това може би е своеобразно равнопоставено отношение. Да му мислят „на запад”, няма да им се месим.

Следващите десет филма са изглеждали безОбидни във времето си, били са и са останали блестящи, дори отвъд епохата, в която са създанени. А днес вероятно им предстои преразглеждане.

10. Закуска в Тифани, 1961 г.

Режисьор: Блейк Едуардс
Сценарист: Труман Капоти

Героинята на Одри Хепбърн – Холи Голайтли мечтае да се омъжи за богат мъж, с което да се впише във висшето общество на Ню Йорк. Та, нейните успех и щастие се състоят в откриването на подходящ съпруг – това не можем да го гледаме повече.

И още – хазяйнът на Холи, мистър Юноши, изигран от Мики Руни, говори с комично преувеличен азиатски акцент, покрит е с бронз и притежава изкуствени зъби. Този герой се счита за ярък пример за холивудска расистка повърхностност. Дори продуцентът, Ричард Шепърд заявява, че расизмът на героя разваля филма.

9. Уестсайдска история, 1961 г.

Режисьори: Джеръм Робинс и Робърт Уайз
Сценарист: Ърнест Леман
Композитори: Ленърд Бърнстейн, Саул Чаплин, Ъруин Костал

Осъвременен сюжет на „Ромео и Жулиета”. Шекспировите Монтеки срещу Капулети са нюйоркските банди „Ракетите” – на белите американци срещу „Акулите” – на пуерториканските емигранти. Между Мария Нунез и Тони Уайзък пламва опустошителна забранена любов. В ролята на Мария е Натали Ууд, която е съвсем, съвсем бяла, но лицето и е гримирано, за да изглежда… кафяво. Този грим е използван за доста от членовете на Акулите – неловко и странно.

8. Моята прекрасна лейди, 1964 г.

Режисьор: Джордж Кюкор
Сценаристи: Джордж Бърнард Шоу и Алън Джей Лърнър
Композитор: Фредерик Лоу

Ето част от текста на „A Hymn to Him”

Women are irrational, that’s all there is to that!
There heads are full of cotton, hay, and rags!
They’re nothing but exasperating, irritating
Vacillating, calculating, agitating
Maddening and infuriating hags!
Pickering, why can’t a woman be more like a man?

Все пак да уточним – героят на Рекс Харис заявява, че женските глави са пълни с памук, сено и парцали. А накрая пита : „Защо жената не може да прилича повече на мъж?”. Нали разбирате, чувствителна тема.


7. Филмите на Уди Алън

Да започнем с това, че режисьорът е обект на множество обвинения от #MeToo. Множество! Дотам, че му се наложи да напише цяла книга, в която да им отговори.

Отправени са и доста претенции за отношението към жените в сценариите му, въпреки оскаровите женски роли на Анна, Хана, Жасмин и др. Например „Vanity Fair” публикува коментар за Уди Алън, че „когато една жена отвори уста във филмите му, то не е за да проговори”. Това е през 1998-а, но по-назад във времето, в тотален разрез с настоящето, Алън е бил смятан за нещо като приятел на феминизма.

Следва обвинението, че не снима черни актьори във филмите си. Нещо повече – самият той заявява, че не би наел тъмнокож актьор, докато не напише история, която да го изисква.

Всъщност изглежда има три изключения: Соня Роланд играе Джоузефин Бейкър в „Полунощ в Париж”. Хазел Гудман в „Да разнищим Хари”, но ролята ѝ е на проститутка, което май не се брои. Чуетел Еджиофор има значимо участие в „Мелинда и Мелинда”.

Това е твърде малко, като имаме предвид, че от „Какво става, Тайгър Лили?” през 1966 г. до днес Уди Алън прави най-малко по един филм годишно. Така че има доста социални групи, които охотно бойкотират всичко, свързано с този режисьор.

6. Брилянтин, 1978 г.

Режисьор: Рандъл Клайзер
Композитори: Майкъл Гибсън, Уорън Кейси, Джим Джакобс

Санди, изиграна от Оливия Нютън-Джон, променя патриархалните си разбирания и поведение, за да се хареса на Дани – Джон Траволта. Изглежда, че героинята открива „истинската си същност” в това просто да започне да се облича и държи, както новото си гажде и неговите приятели (някои от които проявяват сексуално насилие към жени). И изобщо сюжет, в който жена променя себе си, поведението си и усещането си за света, заради един мъж и неговите приятели, е неприемлив. Вече.


5. Мълчанието на агнетата, 1991 г.

Режисьор: Джонатан Деми
Сценарист: Тед Али

Героинята на Джоди Фостър, Кларис Старлинг, агент на ФБР, преследва сериен убиец на жени. Доктор Ханибъл Лектър, сериен канибал, изигран от сър Антъни Хопкинс, ѝ помага да профилира и залови престъпника.

Припомнете си само сцената на първата среща между двамата. Всъщност едва ли сте я забравили. Изобщо героинята на Джоди Фостър, макар и изключителен професионалист, е подложена на постоянен прицел във филма заради пола си.

Включително шефът и я извежда от стаята, защото „разговорът не е за пред жени”.

В крайна сметка агент Старлинг успява да залови убиеца, изигран от Тед Ливайн, с помощта на д-р Лектър. Чудовищният престъпник Бъфало Бил, на когото преди време е отказана операция за смяна на пола, носи перука от истински скалп. Той убива брутално жертвите, за да влезе буквално в женска кожа. Ясно е, че този сюжет е в състояние да обиди доста хора.

4. Смело сърце, 1995 г.

Режисьор: Мел Гибсън
Сценарист: Рандъл Уолъс

Мел Гибсън е прочут с доста „фобски” убеждения. В конкретния случай принц Едуард ll (Питър Ханли), за когото е исторически известно, че е бил бисексуален, е представен като слаб и крайно неефективен. Баща му – кралят (Патрик Макгухан), изхвърля Филип (Стивън Билингтън) – любовника на принца през прозореца, за да нарани сина си.

Сцената е смятана за обидна за хомосексуалните отношения и безчувствена към загубата на Едуард ll. На този фон е противопоставен мъжествения, непоклатим Уилям Уолъс. И, разбира се, се утвърждава привличането на съпругата на Едуард ll – Изабела (Софи Марсо), към шотландския боец, изигран лично от Мел Гибсън.


3. Американски прелести, 1999 г.

Режисьор: Сам Мендес
Сценарист: Алън Бол

Лестър Бърнхам е човек, който няма какво да губи. Работата му виси на косъм, а семейството му го ненавижда. Той решава да промени себе си и живота си, вдъхновен от страстта към непълнолетната приятелка на дъщеря си. Една от метафорите за свобода във филма е носещата се във въздуха найлонова торбичка. За нея героят на Уес Бентли – Рики казва, че е най-красивото нещо, което някога е снимал.

При цялото ми уважение, знам за поне една Грета, която ще се засегне от изброеното. И не на последно място – Лестър Бърнхам е изигран от Кевин Спейси. Както е известно, актьорът е обвинен в доста смущаващи сексуални издевателства. Това е и причината той и участията му да бъдат широко бойкотирани. Например, Спейси беше „изпарен” – по оруелски – от цял филм.

2. Последният самурай, 2003 г.

Режисьор: Едуард Зуик
Сценарист: Джон Логан

Филмът съдържа препратки към действителни събития от Реставрацията Мейджи в Япония. Отначало капитан Нейтън Олгрен, героят на Том Круз, е поканен да обучава имперските войници. Японската армия обаче се оказва напъло примитивна и – донякъде затова – Олгрен е пленен от самураите. Той успява с лекота да овладее самурайските бойни техники и едва ли не – да научи воините как да се бият правилно чрез тях.

По-късно героят на Том Круз спасява живота на самурайския лидер, разубеждава го да си направи сепуко и го вдъхновява да се бие докрай. А накрая единствен съумява да убеди императора, че Япония трябва да почита собствените си традиции. За това нещо си има термин – „white savior”. И не, вече не е много добре приет.

1. Няколко филма на Куентин Тарантино

По принцип Тарантино е подложен на порицание, заради използването на обиден език и насилието, преувеличено до комичност, които са запазена марка на сцанариите му. Направени са изчисления, че в общо десетте филма на Тарантино думата с „Н” е използвана 214 пъти.

Като рекордьор в това отношение е „Джанго без окови”- 110 пъти, следван от „Омразната осморка”- 47 пъти. В „Джаки Браун” героят на Самюел Джексън произнася следното изречение: “I hate to be the kind of n–ga that do a n–ga a favor and then bam hit the n–ga up for a favor in return, but I gots to be that kind of n-ga.“

Разбира се, на Тарантино често му се налага да дава обяснения за езика, използван в сценариите му, а на Самюел Джексън – да потвърждава, че е невъзможно режисьорът да е расист.

Един велик творец може да се окаже „малък” или дори отвратителен човек и обратно. Има обаче нещо по-голямо. Онова в музиката на Чайковски, поради което настръхва кожата и на най-заклетия хомофоб.

Никой не бива да се чувства наранен и засегнат, но това е трудно. Затова се е родила новата мечта – свят, в който няма обидени. Не и от киното.

P.S. #АзСъщо се извинявам, ако има нещо!


Коментари

Свързани:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *