На 24 ноември през 1954 г. в Сараево, Социалистическа федеративна република Югославия, се ражда Емир Кустурица. Закоравял балкански курназ и артистичен гений, чиито филми са лауреати на най-престижните кинофестивали.

Емир е арабска дума за принц и спокойно можем да формулираме, че той е един от висшите аристократи на балканския дух. Разбира се, за него най-красноречиво разказват филмите му.

Все пак да отбележим повода с подобаващ цветущ тост и 10 истории от живота на Емир Кустурица, разказани от самия него в автобиографичната книга „Смъртта е непотвърден слух” (издателство „Колибри“).

1. Балканският Херкулес

Единайсет пъти мама ме оставяше в Дома на киното да гледам „Херкулес” със Стив Рийвс в главната роля и винаги, след като се връщах у дома, аз импровизирах сцената на разрушаването на гръцките храмове.

Връзвах два фотьойла за дървените им крака, а дърпането на въжетата предизвикваше падането на тенджери, тигани и други предмети, подредени върху облегалките им. Това трябваше да бъде сцената, в която Херкулес, вързан с вериги за колоните на храма, символично тръгва към свободата. Дръпва веригите и храмът се руши.

Веднъж изиграх това на едно представление в двора. От вълнение и усилие – пръднах. Потънах в земята от срам, защото всички се смееха, а баща ми, в добро настроение след следобедната дрямка, ме утеши от дивана:

– Не се притеснявай, в Англия често правят това, само че накрая казват: „Sorry!”

2. Законите на природата

Влязох в света на киното през 1963 г., разтоварвайки половин тон въглища в мазето на Югославската филмотека. За отоплението на храма на филмовото изкуство бяха нужни два тона и половина и цялата работа я свършихме Пашата, Него, Труман и аз. Пашата беше най-силен, най-малко работеше, но това не му попречи да задели за себе си най-голяма част от спечеленото. Попитах татко защо е така, а той ми отговори:

– Закон на природата! По-голямата риба изяжда по-малката. Това е дарвинизъм, синко.

Платиха ни. Пашата, Труман и Него отидоха да играят покер, а аз останах във филмотеката. Гледах филма „Атланта” на Жан Виго, седях съвсем в края на първия ред и се върнах у дома с изкривен врат. Мама ме попита:

– Какво ти е? – А аз си мислех за Мишел Симон, който в утробата на кораба показваше на главната героиня снимка на гола жена. Тя го попита кой е това, а той отговори: „Аз, като бях малък!“


3. Соцреализъм

Членовете на комисията за приемния изпит приличаха на всички други кинаджии, които бях срещал дотогава. Това бяха онези типове, които човек веднага може да познае по кадифените сака с кожени кръпки на лактите. Един от тях имаше кашмирен пуловер с кръпки. Бяха строги, но не ме уплашиха. На въпроса на член на комисията дали е нужен повече соцреализъм в съвременното изкуство, аз, долетял на приемния изпит от страниците на Чехов, отговорих:

– Естествено, социалистическият реализъм е много важен в социалистическите общества, в живота на гражданите, селяните и работниците.

Строгите членове на комисията неочаквано се засмяха. Вероятно заради начина, по който бях изговорил това изречение. Всъщност аз не знаех как трябва да дефинирам соцреализма, но ми беше известно, че „Майка Кураж” на Бертолт Брехт е соцреалистично представление. Максим Горки – писател, когото харесвах, също беше представител на този вид литература. Членовете на комисията се смееха също като зрители в театъра, които неочаквано, насред трагедията, реагират с гръмогласен смях на някое актьорско изпълнение.

4. „Амаркорд” на Фелини

10 колоритни случки от живота на Емир Кустурица

Завесата пред филмовото платно се вдига, а музиката на Нино Рота разбива веднага бариерата между филма и киносалона. В малко крайморско италианско селище е дошла пролетта. Каква прекрасна експозиция, мисля си. Чрез пролетните пухчета, които се реят пред сградите на Римини, режисьорът ни запознава с града. Редуват се кадри, свързани с пухчетата. Беззъб клошар подскача и ги лови, мърмори нещо на италиански, а аз чувам – „Ла прима вера…” и заспивам! Рязко идвам на себе си и с чувство на вина питам колегата:

Страшен филм, а?
Страшен, как можа да заспиш на филм на Фелини, човече?
Уморен съм, аз не знам как, такъв невероятен гаф – отговарям.
Това, човече, не е гаф, а гавра – ми казва един многообещаващ поляк.

***

Техният презрителен поглед сякаш казваше: нищо чудно, примитивен балкански субект, заспал на Фелиниев филм. Имах чувството,че докато съм спал, нещо от филма се е вляло у мен. Все едно някой е претопил два кадъра в един. Не смеех да кажа никому. Щяха да ми се смеят, ще прозвучи като онази история – слагаш си под главата „Война и мир” на Лев Толстой вместо възглавница и тя „се налива в главата ти” – не ти трябва да губиш време за четене.

5. Сватба

За съжаление не можахме да избегнем оригиналността на сараевските власти – бяхме част от масова женитба с още пет двойки.

По време на церемонията направих опит да преведа нещата на езика на комедията. Служебното лице, леко подпухнал мъж, сякаш спал във влажно помещение, ме попита с глас на хорист:

– Дали вие, Емир Костурица, взимате Мая Мандич за жена?

Не отговорих нищо. Настъпи пауза!… Чуха се въздишки, въртене… Обърнах се към кумовете – Зоран Билан и Бранка Пажин, и ги погледнах въпросително. Погледът ми питаше: Какво да правя, куме? Той се засмя и кимна одобрително с глава, а аз продължавах да мълча, сякаш не съм сигурен в това, което трябва да кажа. Напрежението в зала Скендерия се нажежаваше и едва тогава произнесох историческото ДА! Чуха се въздишки на облекчение, усмивки.

Мая ме гледаше с укор, но бе развълнувана и през ум не ѝ мина да се кара. Беше се вторачила в лекедосаната булчинска рокля на бременната жена, която седеше до нас и държеше за ръка младоженеца, който пък бе затворник, освободен само за този случай от затвора. Гледах го с особено разбиране.

След венчавката той се върна да излежи още няколко месеца в затвора, а аз заминах да завърша образованието си в Прага.

6. Пиянството

Като всички провинциалисти, които се отпуснат след големия успех, и аз прекалих с алкохола.

***

Веднъж, след една безсънна нощ, Мая телефонирала на баща ми и със загрижен глас му съобщила, че от вчера не съм се прибирал у дома. Казала му на всяка цена да ми вземе ключовете от колата под претекст, че трябва да откара Сенка до извора на река Босна. Баща ми така и направил, но решил да се пожертва и да даде от себе си повече, отколкото се иска. Решил да пие вместо мен.

Намерил ме в Стъргалотои видял, че се възстановявам с бира след пиянската нощ. Утолил жаждата, аз съм преминал на пелин Влахов. Псувал съм държавата вместо тост с високо вдигната чаша и после отново съм я изпразвал. Сервитьорката Борка най-напред ме гледала укорително и с пръст показвала, че така не бива да се говори, предупреждавала ме за гостите, който слушат безобразните думи. И понеже съм продължил да псувам, донасяла там, където трябва, за начина и съдържанието на нарушаване на обществения ред. Всеки нов Влахов бил последван от нова псувня.

– Да ти е*а държавата! – произнасял съм аз, а баща ми ставал и добавял:
– Лихтенщайн! – И бързо изпивал питието си.

https://www.10te.bg/zabavlenie/10-lyubovni-pisma-shte-spechelyat-nagradi-za-sveti-valentin/

7. Златната палма

През 1985 г. филмът Баща в командировка победи на фестивала в Кан. За първи път югославски филм получи Златната палма. Върнах се в Сараево три дни преди края на фестивала, а наградата вместо мен взе Мирза Пашич, директор на Форум-филмот Сараево. Снимката му с Палмата с високо вдигнати ръце обиколи света. Той взе наградата от ръцете на Стюарт Грейнджър и каза:

– Merci beaucoup.

Когато в Сараево ме попитаха защо аз не съм взел „Златната палма”, намерих най-добрия отговор:

– Подреждах паркета в апартамента на приятеля си Младен Материч!

8. Несбъднатият филмов фестивал на Яхорина

10 колоритни случки от живота на Емир Кустурица

В навечерието на окончатлното разпадане на Югославия през 1992 г., Джони Деп и аз бяхме в Сараево. Исках да направим филмов фестивал на Яхорина, нещо като Белградския ФЕСТ.

– Какъв ти фестивал, бягай, накъдето ти видят очите! – повтаряше майка ми.

Струваше ми се, че зимата, снегът и Джони Деп са моите аргументи в тази акция. Толкова дълго чакахме министъра в ледената канцелария на Министерството на културата, че Джони вдигна температура. Министърът на културата, някой си д-р Хасич, най-после дойде, протегна безжизнената си ръка и въпросително погледна Джони, мислейки го за някой от моите цигани.

– Яхорина, момче, не е място за фестивали, по-добре върви в Белашница, на Яхорина хората не се къпят!

Министърът искаше да каже, че на Белашница живеят мюсюлмани. Естествено, до фестивал не се стигна. След два месеца започна войната в Босна, а министърът избяга в Швеция.

9. Син на Дионисиевия баща

Този път моята щастлива филмова звезда се разпламтя, благодарение на филмовата естетика. Това бе онуй светещо нещо, което бе заковано най-напред на задименото небе над Зеница, а след това пое пътя от Венеция до Кан, Берлин и много други места. Вярвам, че членовете на канското жури са били благосклонни към мен най-много заради голямото вълнение, което предизвика Ъндърграунд на прожекцията в тържествената зала на Канския фестивал Гран Пале.

Един филмов критик отбеляза, че аз съм пряк потомък на бога Дионисий. Малко го прекали, естествено, но кой ще знае какво биха могли да докажат днес анализаторите. Исках да благодаря за комплиментите и да покажа, че съм скромен. За съжаление оглупях и не ми стигнаха сили да призная това. Казах на френски:

– Аз всъщност съм син на Дионисиевия баща.
Човекът ме погледна объркано и попита:
– Ако не сте Дионисий, значи сте негов брат?
– Не – твърдоглаво оставах при собственото си виждане на нещата. – Аз съм син на Дионисиевия баща.

10. Чий човек си ти, сине?

10 колоритни случки от живота на Емир Кустурица

Разхождаме се Сенка и аз. Денят е тежък. Вървим към пейката при тунела. Октомврийското слънце пържи, сякаш е август. Глобално затопляне на дело, озонови дупки на небето. Сега Сенка вече е сигурна, че отговорът на въпроса чий човек съм аз е ясен като бял ден. С облекчение пита:

– Чий човек си ти, хайде, кажи на майка си? – усмихва се Сенка, а аз отвръщам:
– Ничий!
Сенка спира внезапно развълнувана.
– Как ничий, а не си ли мой? – Но аз не позволявам шегата да прекъсне.
– А не бях ли на Милошевич? – Тя се спира.
– Господи, какво магаре си, таман изгладихме нещата и пак започваш с глупостите. Има ли нещо, което за теб да няма връзка с политиката?
– При Мурат нямаше, няма и при мен. – И мама спира, очите ѝ се насълзяват, усмихва се и ме целува.

Разделяме се, откарват ме на летището, а Сенка първо маха, после се обръща и бавно тръгва към счупената пейка, където тя и Мурат бяха седели и харчили бежанските си дни.



Коментари

Свързани:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *