Пиша няколко думи и натискам със скоростта на опитен кълвач backspace-a. Не ми е комфортно да ви представя днешния рожденик Карлос Руис Сафон с познатите клишета – титан на перото, майстор на думите, велик писател… Обаче всичките до едно са верни за него и дори не стигат. Да приемем, че той е тези неща (и отгоре) и да си стиснем ръцете.
Казват, че Сафон е най-четеният испански автор след Сервантес. Аз обаче нямах представа за това, преди да се докосна до творчеството му и впоследствие да се поинтересувам. Първоначално лековато подминавах книгите му – някак не ми вдъхваха доверие и не ми изглеждаха като висока литература. Дали заради леко зловещите корици или заглавията, дали заради това, че името на автора ми звучеше твърде непознато. В някакъв момент получих препоръка от своя близка, която беше толкова въодушевена и пленена, че не можах да не опитам поне.
Започнах да чета книгите от известната му серия „Гробището на забравените книги“. Четири великолепни романа – „Сянката на вятъра“, „Играта на ангела“, „Лабиринтът на духовете“ и „Затворникът на рая“. Ще ви кажа само, че тази поредица е шедьовър, все едно създаден от гениален математик.
Авторът решава да не номерира поредицата, която е написана така, че откъдето и да започнеш, ще стигнеш до истината, но по различен път. Гениално, казвам ви, гениално! Докато четеш, мозъкът ти се поти като културист във фитнес зала, но накрая си доволен, защото си направил някоя и друга гънка.
Спирам дотук. Мога да си „кълва“ по клавиатурата по тази тема в безброй страници, но не искам да ви отегча или да рискувам да се изпусна за някоя „пикантерия“ от романите. Разбрахте „тънкия“ ми намек да хвърлите едно око на Карлос Руис Сафон. И ще си позволя да ви подскажа малко – опитайте първо със „Сянката на вятъра“.
След като с мъка възпрях клавиатурната си логорея, предлагам да пристъпим към същинската част – цитатите (използвани от издателство „Изток-Запад“, превод на Светла Христова).
1. „Веднъж чух някой да обяснява на един редовен клиент в книжарницата на баща ми, че малко неща белязват така дълбоко читателя, както първата книга, която действително си проправи път към сърцето му. Тези първи образи, ехото на думите, които смятаме, че сме оставили зад гърба си, ни съпътстват цял живот и извайват в паметта ни един дворец, в който рано или късно – независимо колко книги сме прочели, колко светове сме открили, колко сме научили или забравили – ни предстои да се завърнем.“
2. „Слабоумният или идиотът, дори за миг не спира, за да помисли или да разсъди. Той действа инстинктивно като добиче, убеден, че върши добро, че винаги има право, и гордо преебава – с извинение – всеки, който му изглежда по-различен от него – било то поради цвета на кожата, поради вярата, езика, националността или, както в случая с дон Федерико, поради предпочитаните развлечения. На тоя свят са нужни повече действително лоши хора и по-малко междинни тъпанари.“
3. „Вижте, Даниел, жените – с някои забележителни изключения като вашата съседка Мерседитас – са по-умни от нас, или поне по-честно признават пред себе си какво искат и какво – не. Друг въпрос е дали ще го кажат на вас или на света. Изправен сте пред загадката на природата, Даниел. Жената е вавилонска кула, непонятен лабиринт. Ако й дадете време да размисли, изгубен сте. Запомнете: горещо сърце, хладен ум; това е кодексът на прелъстителя.“
4. „Завистта е религията на посредствените. Тя им носи утеха, откликва на тревогите, които ги гризат отвътре, и в крайна сметка разлага душата им и им позволява да оправдаят собствената си нищожност и алчност дотам, че да ги приемат за добродетели и да повярват, че райските двери ще отворят само за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга следа освен мизерните си намерения да омаловажават останалите и да отхвърлят, по възможност даже да унищожават онези, които със самото си съществуване и качества ясно изобличават тяхното тесногръдие, скудоумие и страхливост. Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.“
5. „Не се срамувайте, такъв е животът. Да се научиш да правиш разлика между истинските мотиви за действията си и мотивите, които изтъкваш пред другите – това е първата крачка към самопознанието. А от нея до поумняването има известно разстояние.“
6. „На младини човек вижда света такъв, какъвто трябва да бъде, а на старини – такъв, какъвто е в действителност.“
7. „Честният и почтен човек е изчезнал вид като плезиозавъра и кабаретната певица, ако изобщо е съществувал някога, а не е митично създание като еднорога.“
8. „Ако книгите можеха да говорят, нямаше да има толкова глухи на света. Това, от което имате нужда вие, Фернандито, е да не допускате други да ви пишат диалога. Използвайте главата, която Бог е сложил на шийните ви прешлени, и си напишете сам либретото, че светът гъмжи от спекуланти, жадни да ви напълнят канчето с глупостите, които са им изгодни, за да може все те да яздят магарето и да държат тоягата и моркова. Разбирате ли ме?“
9. „Приятелю мой – рече най-сетне той, – не губете надежда. Ако съм научил нещо в тоя скапан свят, то е, че съдбата винаги се спотайва току зад ъгъла, досущ като джебчия, проститутка или продавач на лотарийни билети – трите й най-чести въплъщения. И ако някой ден решите да я потърсите (защото съдбата не прави домашни посещения), ще видите, че ще ви даде втори шанс.“
10. „Една история е безкраен лабиринт от думи, образи и духове, призовани, за да ни разкрият невидимата истина за самите нас. Тя в крайна сметка е разговор между разказвача и слушателя и разказвачът може да я изложи само дотам, докъдето стига опитът му, а читателят може да я прочете само дотам, докъдето е написана в душата му.“
Антоанета Дойчинова е преводач-редактор. Занимава се с народни танци, писане и обича да пътува. Автор на текстове за онлайн издания като bTVLady, LadyZone към bTV Media Group и HighViewArt.
Коментари