За Нобеловата награда са чували мнозина, но малко хора знаят каква е причината, подтикнала швейцарския химик, инженер и изобретател Алфред Нобел да създаде фонда.
Факт е, че когато брат му Лудвиг умира, френски вестник погрешка публикува некролог на самия Алфред със заглавие „Търговецът на смърт е мъртъв“. Знаете, Нобел е откривател на динамита.
Статията кара изобретателя да се замисли над това, как ще го запомни човечеството. Така стига до решението, че основаването на Фондация „Алфред Нобел“, която да присъжда награди за забележителна научноизследователска работа, ще реабилитира името на семейството му пред обществото.
Нобеловата награда се връчва за принос в областите физика, химия, литература, мир и медицина или физиология. Първите награди са връчени през 1901 година, а днес мнозина смятат, че това е най-голямото световно признание.
Въпреки това, историята на наградите познава случаи, при които лауреати са отказвали да приемат отличието. Какви са техните подбуди? Вижте 10 лауреати, отказали се Нобеловата награда.
10. Лев Толстой (1906 година)
Писателят-бунтар Лев Толстой е сред първите претенденти за Нобелова награда в областта на литературата. Ненавистта му към парите обаче го подтикнала да откаже отличието, тъй като то е придружено с крупна сума.
„Първо, това ме избави от големите трудности да се разпореждам с тези пари, които, както и всички пари, по мое убеждение, носят само зло;
и второ, това ми достави честта и голямото удоволствие да получа разбиране и съчувствие от страна на много хора, макар и непознати ми, но дълбоко уважавани от мен”, пише по-късно Толстой.
За тази година наградата получава италианският поет Джозуе Кардучи, а както ще се убедим и по-късно, примерът на Толстой последвали и други писатели.
9. Рихард Кун (1938 година)
Германският диктатор Адолф Хитлер налага със закон забраната германски граждани да получават Нобелова награда.
През 1938 година австрийско-германският биохимик Рихард Кун става първата „жертва“ на ветото.
Кун е откривател е на осем каротеноида. Отличието му е присъдено именно за неговия приноси в областта на каротеноидите и витамините, но ученият така и не успява да получи приза си.
След края на Втората война той получава диплома и медал, но не и паричното възнаграждение, което се полага на носителите на Нобелова награда.
За съжаление това няма да е последният път, когато процесът по връчване на наградите ще среща спънки по политически причини.
8. Адолф Бутенанд (1939 година)
През 1939 година Нобелов лауреат за химия става немският биохимик и физиолог Адолф Бутенанд, в сътрудничество с швейцарския химик Леополд Ружичка.
Наградата се присъжда за изследванията му, свързани с половите хормони.
Бутенанд е ученият, който за първи път отделя тестостерона като вещество. Нобелова награда обаче така и не получава – заради закона на своя съименник Хитлер, за който вече споменахме. Така под натиска на Гестапо, Бутенант се отказва от наградата
През 1949 година той получава златен медал и диплом, а наградата е върната в Нобеловата фондация.
7. Герхард Домаг (1939 година)
Друга жертва на политическите амбиции на немския диктатор става бактериологът Герхард Домаг.
Въпреки че концепцията за личната хигиена и нейното влияние върху разпространението на заразните болести по онова време все още не била силно застъпена, Догмаг разработва напълно нов клас лекарства, които ефективно лекували пневмония, менингити и други бактериални заболявания.
Така Догмаг остава в историята като откривателя на първия комерсиално достъпен антибиотик, който е предлаган на пазара под името на марката „Prontosil“.
През 1939 година Герхард Домаг получава Нобелова награда за физиология или медицина за откриването на сулфонамидите.
6. Борис Пастернак (1958 година)
Кандидатурата на големия писател Борис Пастернак е предложена за обсъждане от Нобеловия лауреат за 1957 г. Албер Камю за романа „Доктор Живаго”.
Наградата обаче донесла на автора не само световна слава, но и лавина от критики.
Според съветската власт решението на Нобеловия комитет било пореден опит за засилване на студената война. Затова върху писателя бил оказван силен политически натиск да се откаже от приза.
Два дни след номинациите, Пастернак изпраща телеграма до Шведската академия: „Крайно благодарен, трогнат, горд, удивен, смутен“. Само четири дни по-късно обаче той изпраща нова телеграма: „Вземайки под внимание значението, което се отдава на тази награда в обществото, към което принадлежа, трябва да отхвърля това незаслужено признание. Моля, не приемайте с обида доброволния ми отказ“.
5. Жан-Пол Сартр (1964 година)
За разлика от Пастернак, френският писател, философ и драматург Жан-Пол Сартр се отказва доброволно от Нобеловата награда. Заради своите убеждения да не приема официални отличия.
Той заявява, че „един писател не трябва да си позволява да се превърне в институция“ и отстоява докрай този си принцип. Жан-Пол Сартр дори е отказал членство във френския Почетен легион.
С отказа си от Нобеловата награда Сартр губи и паричното възнаграждение, което в днешно време се равнява на около 1 милион долара.
4. Александър Солженицин (1970 година)
Още един руски писател, който не получава наградата си, благодарение на „доброжелателите“ от властта.
Номинацията на Солженицин е “за моралната сила, с която той поддържа живи традициите на руската литература”. След като научава за отличието, писателят заявява, че има намерение да я получи лично.
Но, както и в случая с Пастернак 12 години по-рано, съветското правителство намира решението на Нобеловия комитет за „политически враждебно“. От страх, че след пътуването няма да може да се върне в родината, Солженицин с благодарност приема високата награда, но не присъства на церемонията по награждаването. Няколко години по-късно писателят е лишен от съветско гражданство и е прокуден от родината си.
3. Ле Дък Тхо (1973 година)
Виетнамският политик Ле Дък Тхо е удостоен заедно с американеца Хенри Кисинджър с Нобелова награда за мир за 1973 година за т.нар. „Виетнамско мирно споразумение“ от Париж.
Споразумението трябва да сложи край на войната във Виетнам, в която северът и югът се изправят един срещу друт. От една страна в конфликта са САЩ и Южен Виетнам (Република Виетнам), а от другата – Северен Виетнам (Демократична Република Виетнам) и Народния фронт за освобождение на Виетнам (Виет Конг).
Мирната спогодба обаче се оказва толкова крехка и деликатна, че Тхо отказва да получи наградата. Очевидно политикът е бил прав, тъй като войната продължава още две години и приключва през 1975 година.
2. Елфриде Йелинек (2004 година)
Писателката-феминист Елфриде Йелинек стана известна още през 1983 година, когато написа романа „Пианистката“.
По книгата през 2001 година беше заснет филмът с участието на Изабел Юпер, Ани Жирардо, Беноа Мажимел и др., който спечели Гран-при на фестивал в Кан.
Нобеловата награда ѝ беше връчена за „музикалния поток от гласове и контра-гласове в нейните романи и драми“. Самата Йелинек не уважи церемонията по награждаването, а изпрати своята издателка да получи отличието.
Йелинек обаче на драго сърце прие паричната награда от 1,1 млн. евро от Нобеловия комитет, която щяла „най-сетне да я освободи от необходимостта да изкарва хляба си с преводи и да ѝ позволи да пише, каквото си иска“.
1. Григорий Перелман (2006 година)
Нобелова награда за математика не съществува, затова за „математическата Нобелова награда“ се счита отличието „Филдсов медал“ – най-значимата награда, присъждана за постижения и открития в областта на математиката.
Именно от нея се отказа руският гений Григорий Перелман през 2004 година. И не само това – тогава брилянтният математик отказа да приеме и паричната награда от 1 милион долара.
Освен с екстравагантния си външен вид, математикът е известен с това, че успява да реши една от загадките на хилядолетието – Теоремата на Поанкаре, едно от най-големите предизвикателства на математиката.
Юлиян Лазаров е журналист с дългогодишен опит в радио и телевизия. В професионалната му биография са БНР, Нова ТВ, Радио Energy, ТВ Европа и др. Обича спорта, музиката и стойностното кино.
