Днес е 31 декември 2100 г. и аз пия деликатесна планинска вода (на сравнително прилична цена) в туристически комплекс „Дядо Йоцо гледа“, край курортното селище Очин дол, кацнало на скалите над Искърския проток, по който в момента напредва един сравнително малък круизен кораб. Времето е приятно, декемврийската температура – умерена (някъде към 37 градуса по Целзий), а слънчевата радиация – почти в норма, така че днес имаме код „Жълто“ и можем да излизаме на открито, макар и за кратко.
Преди малко ходих до паметника на Вазовия герой, който вече 94 години се възправя на канарата (някога предлагала гледка към Искърския каньон, а сега облизвана от морските вълни) и там, в реставрираната беседка, видях клонинга на великия български писател Иван Вазов, който седеше и пишеше саморъчно на листове хартия (едно вече изчезнало човешко умение) откъси от творбата „Неотдавна“, които продаваше на туристите.
Платих 300 булгара (паричната единица, въведена у нас, след като държавите от бившия Европейски съюз са премахнали общата си валута) и си взех един лист за спомен. И сега, докато седя на сянка, сричам текста: „…параходът пореше дебелите тъмнозелени води на Черно море, пенеше ги, обеляваше ги, разшумотяваше ги и ги оставяше дълго време да се преливат, разиграват и бърчат по дирята му… На изток морският шир се повече и повече закръгляваше и най-после се сливаше със синината на небето, и вече не се виждаше нищо. Тайното с непроницаемото издигаха преграда пред очите, хаосът заместяше живата, познатата природа.“
Да, хаосът отдавна беше заместил живата, познатата природа, за което несъмнено си беше виновно човечеството, но това все пак са греховете на предците – нашето поколение вече не воюва с природата и се надява и тя да престане да воюва с нас.
Изчаках да се стече в гърлото ми последната капка кристална вода от чашата, прибрах сувенира в куфарчето си за документи, погледнах си часовника и видях, че вече е време да потеглям към с. Очин дол, където след 1 час щеше да започне националният търг на произведения на земеделското и животновъдно изкуство. Бях инструктирана от моите шефове да наддавам без притеснение и на всяка цена да се сдобия с двата розови домата и 100-грамовата бучка овче сирене, които фигурираха в каталога.
„10 изречения = история“ e проект на © 10-те най и писателката Светла Дамяновска.
Според определенията микропроза е всеки текст, който е с обем до 1000 думи. Има и друга теория, според която това е текст, който съдържа само 10 изречения. Микроразказите на Светла Дамяновска са волен полет на въображението в митологичната фантастика и… нейното съвременно битие. Можете да ги наречете чиста измислица, но не забравяйте какво е казал Джеймс Хъгинс: „Голяма част от легендите водят началото си от факти“.
Светла споделя, че пишейки тези текстове, за малко се е превърнала в гид на читателите в света на религиите и митологиите. Защо е нужно това, може би ще се запитате? Нийл Геймън го е казал така: „Религиите са места, където да застанем, да погледнем – наблюдателници, от които разглеждаме света.” А светът е пъстър и интересен, освен това се простира мноооого извън нашия кръгозор. Няма лошо да вдигнем бинокъла и да погледнем към хоризонта.
Писател, автор на множество поетични, прозаични и краеведски книги. Носител е на 70 литературни награди от национални и международни конкурси. Член-основател е на Дружеството на писателите – Враца и член на Съюза на българските писатели.
